Седмично четиво: „Виолета“ на Исабел Алиенде

Исабел Алиенде с поредната дълбоко затрогваща история на решителна жена с невероятно чувство за хумор, чийто дълъг и бурен житейски път прекосява най-значимите събития на XX век.

превод Катя Диманова

Баба ми по майчина линия вегетираше по цял ден в галерията, в кресло с висока облегалка, така залутана в спомените си, че за шест години не беше произнесла нито дума. Лелите ми Пия и Пилар, по-големи с няколко години от майка ми, също живееха с нас. Първата беше мила женица, която познаваше свойствата на растенията и притежаваше дарбата да лекува с ръце. На двайсет и три години била на ръба да се омъжи за свой втори братовчед, в когото била влюбена още от петнайсетгодишна, но така и не облякла булчинската рокля, защото годеникът се поминал внезапно два месеца преди сватбата. Семейството не разрешило аутопсията, поради което смъртта била приписана на вроден порок на сърцето. Пия се сметнала за вдовица от една-единствена любов, облякла се в черно от глава до пети и престанала да приема други кандидати.

© Lori Barra

Леля Пилар беше красавица, като останалите жени в семейството ѝ, но правеше всичко възможно, за да не изглежда такава, и се присмиваше на женските добродетели и украшения. На млади години двама смел чаци дръзнали да я ухажват, но тя се погрижила да ги пропъди. Съжаляваше, че не се е родила половин век по-късно, защото щяла да сбъдне мечтата си да стане първата жена, изкачила Еверест. Когато през 1953 година шерпът Тенсинг Норгей и новозеландецът Едмънд Хилари постигнаха това, Пилар плака от разочарование. Тя беше висока, силна и гъвкава, с разпоредителния нрав на полковник; играеше ролята на икономка и се занимаваше с ремонтите, които никога не липсваха. Беше техничарка по природа, измисляше разни домакински приспособления и най-оригинални начини за отстраняване на повреди, затова казваха, че Господ ѝ бил сбъркал пола. Никой не се изненадваше да я види покатерена на покрива да ръководи смяната на керемиди след земетресенията или да участва, без да се гнуси, в клането на кокошки и пуйки на двора за коледните празници.

Карантината, наложена заради инфлуенцата, се усетила слабо в нашето семейство. В нормални времена камериерките, готвачката и перачката имали само две свободни вечери за излизане в месеца; шофьорът и градинарите разполагали с повече свобода, защото мъжете не се смятаха за част от персонала. Изключението беше Аполонио Торо, юношата гигант, който няколко години преди това бил почукал на вратата на Дел Валие, за да изпроси нещо за ядене, и останал в къщата. Предполагали, че е сирак, но никой не си бе направил труда да провери това. Торито много рядко подаваше носа си на улицата, защото се боеше да не го нападнат, както неведнъж му се беше случвало; леко животинският му вид и наивност предизвикваха хорската злина. Неговото задължение беше да носи дърва и въглища, да търка с шкурка и маже с восък паркета, както и други тежки работи, които не изискваха мислене.


Майка ми не беше особено общителна и дори в нормални времена излизаше колкото се може по-малко. Придружаваше мъжа си на тържествата на семейство Дел Валие, които бяха толкова много, че годишният календар можеше да се запълни с рождени дни, кръщенета, сватби и погребения, но отиваше с неохота, защото 28 от шумотевицата получаваше главоболие. Извиняваше се с лошото си здраве или с поредната бременност, за да си остане в леглото или да отиде в санаториума за гръдоболни в планината, където се възстановяваше от бронхита и си почиваше. Ако времето беше хубаво, излизаше на кратки разходки с новия автомобил, който мъжът ѝ бе закупил още с излизането им на мода – „Форд Т“, който вдигаше самоубийствената скорост от петдесет километра в час.

– Някой ден ще те повозя на собствения си аероплан – обещаваше баща ми, макар че самолетът беше последното транспортно средство, което тя би пожелала.

Въздухоплаването, което се считаше за каприз на авантюристи и плейбои, силно го привличаше. Смяташе, че в бъдеще тези комари от плат и дърво ще бъдат достъпни за всеки, който може да плати за тях, като автомобилите, и той ще бъде сред първите инвеститори. Беше го измислил. Ще ги купува на втора ръка от Съединените щати, ще ги вкарва в страната разглобени на части, за да избегне данъците, и след съответното сглобяване ще ги продава на цената на златото. По една приумица на съдбата на мен щеше да се падне да сбъдна мечтата му леко видоизменена много години по-късно.

Шофьорът карал майка ми на покупки в Турския портал или в салона за чай „Версай“, където се срещала с някоя от зълвите, за да бъде в течение на семейните клюки, но през последните месеци почти нищо от това не било възможно – първо, заради натежалия корем и второ – заради пандемията. Дните през зимата били къси и тя ги прекарвала в игра на карти с лелите ми Пия и Пилар, в шиене, плетене и молитви за опр щение с Торито и домашните прислужници. Наредила да затворят стаите на отсъстващите синове, двете дневни и трапезарията. В библиотеката влизали само мъжът ѝ и най-големият ѝ син. Там Торито палел камината, за да не се овлажнят книгите. В останалите стаи и в галерията поддържал мангали на въглища, върху които врели тенджери с вода и листа от евкалипт за прочистване на дишането и за да плашат призрака на инфлуенцата.

Баща ми и брат ми Хосе Антонио не спазвали нито карантината, нито вечерния час – първият, защото бил сред бизнесмените, които се смятали за незаменими за доброто развитие на икономиката, а вторият, защото придружавал баща си. Имали разрешение за излизане като други индустриалци, предприемачи, политици и медицинския персонал. Баща и син ходели в кантората, срещали се с колеги и клиенти и вечеряли в клуб „Унион“, който не бил затворен, защото това щяло да бъде равносилно на затваряне на катедралата, при все че нивото на ресторанта почнало да спада, когато сервитьорите взели да измират. На улицата се предпазвали с филцови маски, ушити от лелите ми, а преди да си легнат, се обтривали със спирт. Знаели, че никой не е недосегаем за инфлуенцата, но се надявали с тези мерки и с евкалиптовите пари да попречат на заразата да влезе в нашия дом.

По времето, когато ми било отредено да се родя, дамите като Мария Грасия криели издутия си корем от очите на света и не кърмели отрочетата си, защото това се считало за проява на лош вкус. Прието било да се наема кърмачка, някоя бедна женица, която лишавала от гърдите си собственото дете, за да ги даде под наем на друго, по-щастливо бебе, но баща ми не позволил в къщата да влиза някаква си непозната. Можела да донесе заразата. Решили проблема с прехраната ми с една коза, която настанили в третия двор.

От първия ден до петата ми година съм била изцяло на грижите на моите лели Пия и Пилар, които така ме глезеха, че почти съсипаха характера ми. Баща ми също спомогна, защото бях единствената му дъщеря сред сюрията момчета. На възрастта, на която други деца се учат да четат, аз не умеех да използвам лъжица, хранеха ме в устата и спях, свита на кълбо, в люлка до леглото на майка си.

Книгата може да намерите тук 

бюлетин

още смарт