Ексклузивно: най-новото есе на Дубравка Угрешич

Специално за читателите на АртАкция и за почитателите на бележитата нидерландска писателка с български и хърватски корени Дубравка Угрешич поместваме тук най-новото й есе, което ще бъде включено в следващото издание на сборника „Епохата на кожата“. Написано през 2021 г., т.е. две години след първото издание на есеистичния сборник, това есе е още една илюстрация на уникалния стил на една от най-ерудираните съвременни авторки: смесица от мощно въображение, метафикция, исторически щрихи, трезв анализ на употребата на съвременните технологии, критично вглеждане в митовете, положени в основата на всяка цивилизация. Неподражаема е дръзката ирония, с която Угрешич коментира големите религиозни, политически, обществени и културни системи, вниквайки в сърцевината на едно или друго явление с привидна лекота. Възхитителни са космополитният размах и острата проницателност, с които есетата й разнищват постмодерната и посткомунистическата действителност. Приятно четене!

превод Жела Георгиева

Академичната 1975-76-а година прекарах в Москва като стипендиант по програма за размяна на студенти между министерствата на образованието на двете държави – Югославия и СССР. Най-голям интерес за следване в СССР проявяваха млади пианисти (прочутият Иво Погорелич), балерини и математици. Аз отидох, за да събера материал за руския авангарден писател Борис Пилняк в московските и ленинградските библиотеки. По времето, когато започнах да се занимавам с него, руският авангардизъм беше дълбоко „замразено” поле, въпреки възприетата нова политика на „размразяване” и официалната реабилитация на редица авангардни творци, пострадали при сталинските чистки. При все това политическите системи, отношенията между Тито и Сталин, Югославия и Съветския съюз, та дори и когато „политиката” определяше житейските съдби на моите родители, а по този начин и моята, малко ме интересуваха. Майка ми беше българка, дошла след Втората световна война в Югославия, но заради т.нар. Информбюро (1948-1955) и изолирането на Югославия от страните на т.нар. Източен блок сама бе попаднала в изолация. Тя не можа да посети родителите си през следващите десет години чак докато между двете страни не бяха установени дипломатически връзки.

2.

Макар и неразделен, този друг аспект на разказа, „политическият”, ме заинтересува едва когато се озовах в Москва. Овладявах го несистемно, хаотично, случайно, щом ме спънеше някоя подробност. Изучавах го чрез жестовете, вкусовете, звуците, тоновете, погледите, гримасите, картините, тиковете, гледките. Попивах онова, което ме заобикаляше, със собствената си кожа, пренебрегнала факти, чужди свидетелства и опит. Да, бях дръзка, но не бързах да проумея причината за дързостта си. Защото и аз като останалите студенти от западните страни бях закриляна от крехкия, тривиален, и все пак могъщ мъничък предмет - Паспорта.

3.

Разхождайки се в онзи ден, попаднах на Червения площад. Беше Първи май, на площада се провеждаше прочутият първомайски парад. За мен гледката не беше екзотична - нито политически, нито естетически, както за колегите ми от западните страни. Тито също обичаше подобни спектакли. И въпреки това по някаква причина тя дълбоко ме потресе. По площада маршируваха войници, като вдигаха високо крака, танкове пълзяха един след друг бавно като костенурки. На трибуните послушно стоеше многоброен политически и военен елит. На гърдите на всеки, досущ като ято мушици блещукаха ордени. На площада се блъскаха множество зрители. Тази масивна милитаристична сценография въздействаще застрашително и сюрреалистично, по детски, сякаш войниците не бяха истински, а оловни. Бяха в пълен контраст с пъстрите цветя. Всъщност, от люковете на танковете, откъдето се подаваха войнишки глави, „растяха” цветя, до всеки войнишки врат по едно голямо цвете на дълга телена дръжка. Зрителите поздравяваха парада, размахвайки същите цветя, забодени на дълги телени стъбла, поради което изглеждаха по-дребни отколкото бяха. Познах тези цветя. Спомних си детските манифестации, наречени „цветно корзо”. Ние, учениците от основните училища крачехме из нашия малък град, един до друг, в редици по четирима, като образцови цветни лехи. Помня, че на една от манифестациите момиченцата бяхме облечени в червени роклички и шапчици. Бяхме макове. Рокличките ни бяха направени от същата щедра крепонова хартия.

4.

Подобно на силен магнит гледката извика в паметта ми един друг фрагмент. Той – така ми се струваше тогава – идваше от някаква съвсем друга планета. Книгата се казваше „Магьосникът от смарагдовия град”, а на езика на нейния автор А. Волков - „Вълшебникът от изумрудения град”. Споменът за тази първа детска книга потисна спомена за друга, подобна, с друго заглавие „Чудният вълшебник от Оз”*, но и с друг автор Л. Франк Баум. Причината за объркването се дължеше на обичая на съветските издателски власти от онова време да преправят дадена чуждестранна книга според съветските идеологически правила и да слагат на корицата името на руски автор. Така фалшивият А. Волков и цензурираната версия на „Вълшебникът” се бе добрала в превод до Югославия. Едва филмът на Виктор Флеминг (1939-а), сниман по литературния образец на Баум, потвърди, поне що се отнася до източноевропейските страни, и авторството на Баум.

И на мен в този момент – Москва, Първи май 1976-а година – ми се стори, че вече не съм в състояние да кажа как се казвам, кое време и кой час е, коя територия и коя страна, кое опитно и културно поле и на коя планета, по дяволите, се случва всичко това. Бях заобиколена от любезните, мънички, шарени мънчкини и – ти да видиш – скоро с верните си спътници щях дапоема по пътя, настлан с жълти павета, към Оз, където царува знаменитият вълшебник, който ще ме върне вкъщи, в Канзас...

5.

Питах се защо сцената на Червения площад извиква в паметта ми пътя, настлан с жълти павета, водещ към Оз. И възможно ли е само аз сред стотиците хиляди хора на Червения площад да чета този мощен политически спектакъл като детска приказка или пък да чета детската приказка като мощен политически спектакъл, в който малката дружина – момиченцето Дороти с кученцето Тото и верните си спътници Плашилото, Тенекиения дървар и Страхливия лъв - тръгва да търси ум, сърце, смелост и завръщане у дома. Ум, сърце, смелост, дом.

Превръщането на този текст, предназначен за деца, в мегатекст, отнасящ се за всички, започва през 1900-ата година, когато книгата на Баум е публикувана за първи път. Впрочем едва първата филмова версия (1939-а) го катапултира в световен текстов канон. А там, в тази текстова орбита, няма много подобни текстове. За християнската цивилизация един такъв мегатекст е Библията. И не многобройните филмови и други версии утвърждават мястото на текста на Баум, за това няма особени заслуги и голямата индустрия, която след успеха на филма застава зад него, нито пък е помогнала официалната канонизация отгоре – от американската Конгресна библиотека, която обявява „Вълшебникът” за „най-значимата и най-любима американска приказка”, както и за „най-гледания филм в историята на киното”. „Вълшебникът” не става своего рода Библия заради съществуващите индикации, че страната Оз е получила названието си от библейската страна Уз. Милиони хора по света са пленени от текста, сред тях и такива, които никога не са прочели нито ред от Библията. Голяма част от човечеството прие Доналд Тръмп като „Вълшебникът” на Баум – като измамник, лъжец, мошеник и аматьор, като опасен или по-малко опасен фокусник, без преди това да се е консултирала с „Вълшебникът от Оз”.

6.

Как тогава мнозина не се втурват да смъкнат завесата и да разкрият лъжеца? Това го прави кученцето Тото. Мъничкият демистификатор. Нима кученцето е по-умно от нас хората? Кучето следва инстинкта и любопитството, ние следваме вярата. Кучето не познава утопията и не сънува Страната на вкусните кокали. Ние копнеем за утопията наяве. Ние сме зависими от утопията, utopia-addicted. И всеки път в търсенето й си удряме главата в стената, всеки път избираме по-лошия вариант.Тръгваме на път, изпълнени с вярата, че ще стигнем в Оз и ще се сдобием със смелост, любов, ум и дом и всеки път попадаме на магьосника-фокусник, нааматьора. Дори по-лошо. Въпреки че кученцето Тото смъква завесата, за да ни изправи очи в очи с измамата, ние с благодарност приемаме от измамника фалшивата академична диплома, която потвърждава, че вместо слама имаме мозък в главата си или пластмасово сърце в замяна на истинското. Гордо приемаме медала от фалшиво злато, който ще ни обяви пред всички за смели. Можехме ли да постъпим по друг начин?

Може би не. Кой знае, може би се държим според някакъв отдавна установен образец, според някакъв архетип. Може би сме възприемчиви единствено към митичното мислене, а друго не познаваме, нито го откриваме. Може би вълшебникът лъжец не може да излезе от кожата си, защото според някой отколешен blueprint му е отредено да лъже. Не са ли Сталин и Хитлер вълшебниците от Оз? Не е ли Зевс вълшебникът от Оз? Не е ли самият Бог, този, който е скалъпил надве-натри света само за седем дни, и то по свой образ и подобие, лъжецът от Оз? Не е ли Иисус Христос – този който възкресява мъртвите, който ходи по вода и храни с една рибка милиони хора – един от най-големите вълшебници лъжци? И не е ли неговата майка, Богородица – тази, която владее номера с безгрешното зачатие, а нас оставя да се въргаляме в грях, – не е ли тя чудна вълшебница, предала мощните си гени на сина си? И кой кого е създал: ние ли нашите приказки или приказките нас? Дали мемите, нашите културни гени са причина за възникването на цивилизациите и за тяхното пропадане, за това, че сме такива каквито сме, така безусловно неподвластни на промени? Не е ли Ким Кардашиян – която ни забавлява с трикове за увеличаване на собствения си задник и свиване на собствената талия, както и с пърхане на миглите, които използва като ветрила - нашата модерна Богородица? Седим пред екрана като пред олтар, хипнотизирани, готови да я следваме и да й се кланяме.

7.

Къде е наистина този Оз? И къде е нашият дом? Кой е истинският ни адрес? Откъде тръгваме и къде отиваме? Къде са картите? Защо упорито следваме пътя, настлан с жълти павета? Нима няма някой друг? Кой ни е казал да тръгнем по този път? Мигар мънчкините?

Ако вместо на местните избори в неделя например, предпочетем да прекараме времето с децата си в коя да е обсерватория, там бихме могли да хвърлим поглед на картата, която рядко разглеждаме. Живеем на някаква незначителна малка топчица. Тя е нашият дом. Реем се между подобни топчици. Едни са по-малки, други са по-големи. Едни са в центъра, други в периферията. Ние сме в периферията, живеем в запустяла (черно-бяла) ферма, в затънтен край, в някакъв вселенски Канзас.

Нашите карти са митични. Може би оттук идва упоритата ни склонност да търсим прибежище под покривите на големите религиозни, политически, обществени и културни системи. Търсейки Оз, използваме стария утъпкан път, настлан с жълти павета. При което бягаме от собственото си отражение в огледалото като дявол от тамян.

8.

Очакваме отговор, който не идва може би защото не поставяме истинските въпроси. Искаме ли например ние, европейците, да завършим в микродържавици точно както внушава евтиният Нетфликсов сериал „Tribes of Europa“, който между другото започва с кадър, заснет на територията на съвременната Атлантида, Югославия, страната, която вече не съществува. Като символ на унищожението или самоунищожението е послужил разрушеният паметник на Воин Бакич на Петрова гора, паметникът на народното въстание в Кордун и Бания, един от последните образци на югославския модернизъм. Популизмът, който в момента господства, оставя в наследство статуите на своите племенни вождове. Народът на Бания и Кордун, изчезнал във войните (Втората световна война и т.нар. минала война, 1991-1995), при изселването – къде принудително, къде доброволно, в момента отново изчезва, връхлетян от земетресения, пандемия и бедност. Дори и „естествената” (значи безплатна) постапокалиптична сценография е налице. Може би новата европейска политическа и обществена констелация ще бъде обозначена като завръщане на Европа към нейното (по-добро?) племенно минало.

9.

Дали дигиталната революция пренастрои нашата ДНК, нашите културни меми и откринови хоризонти, по-надеждни образци, или се случи обратното? Не се ли крие привлекателният Оз някъде в зоната на постистината? Post-truth е основната стратегия на всеки магьосник. Не отвори ли интернет – с евтините си, достъпни за всички технологични хитрости, игри и трикове – вратата на нова политическа констелация, вратата на „обществото на спектакъла” (както го определи Ги Дебор преди около петдесетина години) или на „цивилизацията на спектакъла” (Марио Варгас Льоса сравнително наскоро)? „Спектакълът” ли е онази нова обществена и политическа констелация, която Дороти, утешавайки Тото, описва поетично като „безпроблемно” място „отвъд дъгата”, „отвъд луната” и „отвъд дъжда”?

А тогава не създадохме ли ние – варвари с митично мислене – високотехнологичната цивилизация, която инфантилният ни ум вече не е в състояние да контролира? Искаме ли да се върнем назад към племенните обществени отношения, или отново ще се отправим в търсене на Оз? Ще трябва ли при това да се приспособим и да се преобразим в нови, съвместими със задачата хора? Ако това е неосъществимо, ще потърсим ли помощ от измамници, лъжци, фокусници, дребни мошеници, нови трансхуманни вълшебници?

10.

Марк Зукърбърг, „вълшебникът на кибер-пространството”, ни предлага нова мета-платформа, „безпроблемно” място „отвъд дъгата”, „отвъд луната”, „отвъд дъжда”. Един от най-богатите, а по тази причина и най-могъщи шарлатани на света обещава, че вместо своята фейсбук-клюкарница ще открие „Дисниленд” – ново постхуманно игрално пространство за възрастни. Там ще водим паралелен живот, втори живот, second life. Трябва само да тръгнем по кибер-пътя, настлан с жълти павета.

Илон Мъск – „личност на 2021 година” (според списание Тайм), шоумен, визионер,клоун, гений, магнат, „minister of magic“ – настла пътя със златни павета и се отправи към космоса. Според експертизата на Илон Мъск Оз се намира в космоса. Другият, още по-могъщ финансов „тарикат” Джеф Безос, побърза да направи същото. Той не само потвърди, че Оз се намира във вселената, но и гарантира пътни услуги на всеки, който е готов да задели двеста-триста хиляди долара за билет към митичния Оз.

Докато нашите инфантилни вълшебници – и световните, и местните, в чиято абсолютна власт сме всички ние, - в момента строят вселенски пътища към митичния Оз, осемдесет милиона земляни се влачат по пътищата от жълта кал в търсене на Оз, за да открият смелост, сърце и ум, и евентуално дом, защото отдавна са изгубили всичко това. Мнозина загиват по пътя към Оз, мнозина се отказват, защото не могат да се справят с препятствията, мнозина дори нямат представа къде е и какво е този Оз.

Защото, изглежда, Оз не е Западна Европа. Европа забранява достъпа до своята територия на стотици хиляди бежанци. И докато Злата вещица от Запада отбраняваше своята територия с помощта на крилатите маймуни, Западна Европа пази своята с „полицейски кучета” – полски, унгарски, хърватски... Всички „полицейски кучета” от средните векове насам оправдават бруталните си действия с нашествието на въображаеми „полски мишки” (за хърватите това са сърбите!), на „евреи”, „цигани”, „мигранти”, „бежанци”... Връщайки се от шарения Оз в черно-белия Канзас, Дороти изрича често цитираната лъжа: There’s no place like home.

И наистина, there’s no place like home просто защото дом вече няма. Как днес в постхуманното общество да очакваме, че такива понятия от човешкия репертоар като сърце, ум, смелост и дом ще имат за нас, новите хора някакъв смисъл? Постхуманните люде се кланят на своите постхуманни тарикати, щарлатани и „вълшебници”, които все така ни вдъхват надежда, че Оз съществува. Всички ние от играчи станахме играчки. И всичко може да спре, само играта не.

Декември 2021

*Заглавието на книгата на Л. Франк Баум „Чудният вълшебник от Оз”, както и нейните герои, са съобразени с изданието на издателство „Колибри” в превод на Жечка Георгиева