Новата литературна колонка на АртАкция

Каним ви да попътувате с нас.

Чакаш. Да се случи нещо. Стоиш на спирката, а покрай теб профучават чуждите идеи. По разписание, твоята трябваше вече да е дошла. Но тук в ума идеите често закъсняват, задържани от някой червен светофар на ежедневието. 

А може би имаш нужда някой просто да спре и да попита: "Накъде?“. 

Новата литературна колонка на АртАкция.

Каним ви да попътувате с нас. По #РазПисание, първата тема е Без Думи. Разкажете ни за събитие, което ви е оставило без думи. Или за онзи един път, когато думите са били излишни. За човек, с когото нямате нужда от думи, за да общувате. За вселена, в която думите са заменени от телепатия… или аудио-визуална техника.

Развихрете въображението си и ни изпратете текстовете си на email: [email protected]  Няма ограничения в стил, жанр или съдържание. Можете да се разпишете с всичко на тема Без Думи. Все пак, както казва Оскар Уайлд: 

“Няма такова нещо като морална или неморална книга. Книгите са добре написани или лошо написани.”

Очакваме вашите текстове до 17.12, а днес ви представяме първият получен текст с автор Гергана Гълъбова, редактор на #РазПисание .

Намерих фотоапарат в кофата пред блока. Беше закачен отстрани на капака, сякаш оставен, за да бъде взет. Както оставяха понякога обувки или храна. Приех поканата. Беше стар, но изглеждаше запазен. Полароид. Празен. Трябваше да разбера дали работи. Не знаех дали ще го задържа. Но ако работеше можех да избера дали да го продам или да си го запазя. 

На следващия ден като се прибрах от работа минах през фото и купих фотохартия. Беше много по-скъпа от лентите, на които бях свикнала. Но пък беше по-логично да изпробвам фотоапарата, отколкото да го нося на диагностика. Все пак, изглеждаше много прилично. Заредих го и веднага щракнах снимка на едно от цветята си. Светкавицата светна (добър знак) и фотоапарата изплю снимката. Имах чувството, че се проявява вечно. Оставих я на библиотеката и влязох да се къпя. 

Бързо я забравих. Но като отивах за чаша вода погледът ми неволно се спря върху нея. Снимката се бе проявила перфектно. Цветовете се виждаха, не беше прекалено осветена, беше перфектна. Само дето не беше на моето цвете. Беше друго цвете, по-голямо, цъфтящо, на фона на много по-голяма и значително по-подредена стая. Взех фотоапарата и отидох пред огледалото. Снимах. Отново познатата светкавица, последвана от бавното изплюване на бялата снимка. Седнах на леглото и я гледах как се проявява. Погледнах отново снимката на чуждото цвете, за да се уверя, че не си въобразявам. Но това със сигурност беше чуждо цвете в чужд дом. Имах чувството, че някой ме гледа. Сякаш заедно с Полароида бях прибрала някой човек в дома си. 

Явно нямаше да спя тази нощ. Очертанията започнаха да си проличават – фигура на човек в огледало. Успокоих се. Аз бях фигура в огледало. Отпуснах се назад в леглото. Можеше пък да съм аз. Ето, появяваше се и нещо като легло отзад. Оставаше само да си проличат цветовете и да видя че... не бях аз. Рамката на огледалото беше бяла и то висеше на синя стена – моето огледало беше на вратата на гардероба. А човекът беше друг. Носеше анцуг и тениска (много далеч от моите потник и къси панталонки), а лицето бе закрито от светлината на светкавицата. Ако не бях купила фотохартията щях да предположа, че има някакъв странен проблем с нея, но това беше далеч отвъд нормалното. Не че би било нормално стар пълнител да ми изплюва чужди снимки. Сега щеше да се окаже някакъв обладан предмет. И щях да разбера, че съм се свързала с демон. Или, че камерата краде души и после ги отпечатва и сега си комуникирам с хора, заклещени в обектива. През ума ми минаха всякакви фантастични сценарии. Които не изглеждаха напълно неправдоподобни на този етап, но пък силно се надявах да не се намирам в сюжет на филм на ужасите. 

Колкото и да мислех не можех да измисля друг изход от ситуацията освен да продължа да снимам. Можех да изхвърля фотоапарата през прозореца и да го гледам как се разбива долу (и да се надявам да не съм се свързала наистина с демон). Но това нямаше да ме отърве от усещането за чуждо присъствие. Затова продължих. Снимах обувките в коридора – получих снимка на дрехи. Ако предишните снимки следваха някаква логическа последователност и до някъде изглеждаха като отговор на моите снимки, тази вече напълно уби всякаква логическа мисъл, която можех да внеса в ситуацията. Имаше само десет кадъра в пълнителя. Трябваше да ги оползотворя по-ефективно. Помислих за момент и взех един лист. Написах “Какво става?” и снимах. Получих снимка на замъглено огледало с нарисувана въпросителна. Що за отговор беше това? Но пък ако човекът отсреща (ако имаше такъв, разбира се) също получаваше моите кадри, когато снима, може би още не бе получил въпроса. Отидох в банята. Опитах се да замъгля огледалото с дъх и да нарисувам удивителна, но тя изчезваше прекалено бързо. Взех едно червило и повторих упражнението с него. Излезе снимка на асансьор. Приличаше доста на моя асансьор. Но вратата беше синя. Моята беше керемидена. Беше тъмно и не исках да излизам. Особено сега. Щях да умра от страх (ако не ме убиеше друго). Дори двете ми стаички ми се струваха прекалено големи. Имаше прекалено много места, където можеше да се скрие някой непознат – гардероба, под леглото, зад вратите, зад пердето. И можеше да притичва от едното място до другото. А ако беше демон, може би дори нямаше нужда да се крие. Той би бил постоянно, невидимо присъствие. Но нямаше демон, защото Полароида не беше обладан. Повтарях си това изречение като мантра, докато правих следващата снимка. Отново на лист написах “Кой си ти?”. Надявах се думите да се виждат и да не избледняват прекалено при проявяването. Получих снимка на снимка върху асфалт. Беше цветето ми. Или това което очаквах да изплюе фотоапарата след като снимах цветето си. Снимах си краката. Не мислех какво ще получи моят събеседник, исках да видя какво иска да ми покаже. Кофа. Приличаше страшно много на кофата пред блока. Излязох на балкона и снимах площадката. Светкавицата проблесна, изплю снимка на снимката върху кофата. Огледах кофите по улицата. Нямаше никой. Провикнах се, но не получих отговор. Не знаех колко ленти ми оставаха, но щракнах още веднъж и се надявах да излезе снимка. Получих – кофата отстрани. Щракнах още веднъж, но фотоапарата само издаде звук. Това беше. С това разполагах. Десет парчета фантастичен пъзел. Седнах на дивана и започнах да ги разглеждам отново. Първо всяка снимка поотделно, после по двойки, подреждах ги една до друга, разменях им местата. Сякаш можеха да ми покажат нещо ново. Някаква скрита истина. 

Заспах. Не бях планирала да спя, но умората явно ме бе преборила по някое време. Събудих се призори. Небето беше започнало да изсветлява, но слънцето не беше пробило още хоризонта. Облякох се – беше достатъчно светло, че да не ме е страх да изляза. Взех Полароида и снимките със себе си. Пъхнах и лист и химикалка в джоба си за всеки случай. 

Кофата изглеждаше като кофа. Около нея нямаше разпилени снимки. В нея имаше само чували и някакви хвърчащи боклуци. Закачих Полароида там, откъдето го бях взела. Тръгнах да изхвърлям снимките, но вместо това взех тази с въпросителната и написах “Кой си ти?” на гърба. Другите прибрах в джоба на суитчъра. Не знам защо ги задържах. 

Отидох на работа. Цял ден мислех за Полароида, закачен на кофата. Не знаех дали постъпих правилно като го върнах. Но ме беше страх да го задържа. Скоро щях да изхвърля и снимките. Защо изобщо ги прибрах? Трябваше да ги метна в кофата. 

Постепенно, спрях да мисля за кофата. След няколко дни съвсем се бях отърсила от чувството, че някой ме наблюдава. Накрая на седмицата всичко беше нормално. Толкова нормално, че щях да подмина снимката. Подпряна беше на кофата и за малко да падне вътре като изхвърлях боклука. Отзад беше написано “Ти?”. Чуждите снимки още си стояха в суитчъра. Извадих тази с огледалото и написах “Ти”. След няколко дни снимките ми бяха наредени до кофата на асфалта. Оставих чуждите снимки в купчинка на същото място. 

Разбрахме се без думи. Без да се разбираме. Но бяхме споделили частица време, което иначе щеше да потъне във вечността.

бюлетин

още смарт