Седмично четиво: „Жираф в чашата“ на Николай Ценков

След „Човекът, който продаде морето“ пристига и вторият сборник с разкази на автора.

Николай Ценков е роден през 1985 г. в Стара Загора. По образование е юрист; има научни интереси в областта на социалната философия. Работил е в сферата на икономическата дипломация и проектното финансиране. За първата си книга – "Човекът, който продаде морето“ (2019), е отличен с наградата за проза на Националния конкурс за дебютна литература "Южна пролет” (2020). Днес четем откъс от разказа "Жираф в чашата“ от едноименния сборник.

По "Нищета и блясък на превода“

от Хосе Ортега и Гасет

Това ми го разказа един мой приятел, уж съвсем случайно, докато летяхме за Виена. Бяхме се оказали в един и същ самолет напълно неочаквано и за двама ни. Не стига това, ами и местата ни бяха едно до друго. Някак неусетно се заговорихме за случайността – той по-словоохотливо, аз по-малко. Бях уморен и за разлика от него не ми се приказваше особено. Ето че скоро приятелят ми изцяло взе думата и заразправя следната история.

Всичко започнало в хипарска кръчма в Седми виенски район. Квартал, известен със своите"бохо“ жители, лежерно обитаващи го в нищета и блясък. Дупката се казвала "Моргенщерн“, тоест "Утринна звезда“. Вътре миришело на застояло и на вкиснало вино, било мрачно и звучала динозавърска музика. "Ама истински динозавърска! – разпалено ръкомахаше приятелят ми. – Внезапно съживени, Джими Хендрикс и Джанис Джоплин си правят компания с "Грейтфул Дед“ и "Цепелин“, докато сервитьорката ти предлага парче от сърцето си или смачканото меню, все
едно. А ти се чудиш дали барманът разказва виц, или сериозно обяснява как е застрелял жена си.“

В най-тъмния ъгъл на кръчмата седели жена и мъж, между трийсет- и четиресетгодишни. Изглежда, тази вечер просто имали късмет, защото по едно време барманът по изключение позволил на малцината си клиенти да пушат вътре. Жената видимо била местна – разрошена и небрежно облечена, а той – с тъмносиньото си кадифено сако – миришел отдалеч на турист. Пиели (тя вино, а той бира) и приказвали (леко сковано) на някакъв славянски език.

– Как си представяте нашето представяне утре? – попитала жената, тактувайки по масата с пръсти.
– Представянето? Никак. Ще импровизираме.
– Добра идея ли е? Та ние не се познаваме.
– Тогава ми разкажи нещо за себе си, София. – Мъжът бързо се поправил: – Извинете, имах предвид да ми разкажете за себе си…
–Да, чаровно е да си говорим на "вие“, доста симпатично. Но може би е по-добре да спрем, преди да е започнало да звучи неестествено.
– Права си – съгласил се мъжът полуусмихнат. – Какво прави днес?
– Готвих.
– За какво пишеш напоследък?
– За нищо.
– А за какво си мислиш?
– За смъртта.
– Хм, аз също!
– Искам да напиша нещо съвършено, Матей, нещо, което да се чете по същия начин и след хиляда години. Измислено и реално едновременно. Хем красиво, хем страшно, безмилостно и нежно. Да слея началото и края. Да блесне и да изчезне. Разбираш ли?

– Май да… Измислено и реално. Като онзи жираф в чашата с "Блъди Мери“ на съседната маса, виждаш ли го?
– Слушай какво ми се случи наскоро. – Жената издишала кълбо дим към съседната маса и изпъдила жирафа. – Една нощ бях излязла да пуша на стълбището. Вкъщи не мога заради децата, но на стълбището ми е добре. Седя на перваза на прозореца, той е широк. Пуша, значи, пия вино и слушам Ленард Коен. Точно бях гледала един отвратителен филм за него, уж биографичен, и имах нужда да си оправя вкуса. Слушах го през слушалки, разбира се. И знаеш ли какво стана? В паузата между две парчета ми се стори, че отнякъде чувам шум, друга музика сякаш. Свалих слушалките и установих, че не е просто музика, особено в два посред нощ. Не, можех да се закълна, че от един от апартаментите на долния етаж дъни именно Ленард Коен. Слязох надолу, приближих онзи апартамент. И – няма да повярваш, но… – някой слушаше точно същата песен! Ето тази случайност ми се струва съвършена.
– Защо не почука?
– Стори ми се налудничаво.
– Несъвършено? Абсурдно?
– Може би беше грешка…
– Възможно е.
– Да, възможно е. А може би нищо не е погрешно на този свят, Матей. Имам предвид по определение. Феномен "Х“ или е, или не е. И щом е, то той няма как да е грешка. Разбираш ли? По-скоро единствената грешка е да се опитваме да манипулираме случайностите, да се намесваме в тях.
– Случайно да искаш да се разходим утре? Ако имаш време? Сещам се за едно съвършено място.
– Ами не, благодаря, аз… – започнала тя механично. После се замислила за секунда. – Защо пък не всъщност. Имам време докъм обяд, ще се радвам да ме заведеш на някое съвършено място. Само да няма много хора, Матей. Хората тичат напред-назад, блъскат се, винаги нещо гонят…

Тук моят приятел прекъсна разказа си и въздъхна.

– Знаеш ли – каза ми той, – с всеки изминал ден се убеждавам, че всички човешки дела са утопични. Човек трупа познания, но не ус пява да разбере нищо в цялост. Стреми се към другия, но съумява едва да се доближи до него.Раздава правосъдие,ала накрая винаги се омърсява с някоя подлост. Въобразява си, че обича, но сетне проумява, че е останал приобещанието да го стори. Колко несъвършено! Но не приемай думите ми като упрек към София. Напротив – вместо да я виня, искам да кажа, че съвършенството е по принцип недостижимо, остава на етапа на чистото домогване, на безплодния проект и безсилния жест. Ала представи си обратното – да си обречен да вършиш единствено възможни неща, постижими от само себе си. Аз бих помолил веднага да скоча от този свят!

На следващия ден двама мъже в тъмносиви униформи подпряха лопатите си на тухлената ограда и влязоха в кръчмата до гробището, далеч от Седми виенски район. Дупката не беше хипарска, нямаше и "бохо“ клиенти (всъщност нямаше никакви), звучеше постдинозавърска музика: австрийска естрада. Келнерът познаваше двамата гробари. Донесе им по халба бира и ги предупреди, че може да останат до 14:00. След това цялото заведение било запазено. Униформените отпиха шумно и оставиха полупразните халби обратно на масата. По- възрастният заговори колегата си:
– Как върви при теб днес?
– Отново семейство Полак. Плъзнали са на сякъде – оплака се по-младият. – Чудя се къде да ги настанявам вече.
От векове е така, човече! Полаковци са страшно много. Ходят си по главите, така да се каже, едни върху други се трупат. То само те да бяха. Хора, хора, хора… Завъдиха се обаче и животни. Не само плъхове, то с плъховете си бяхме добре, ами виж сега какво става – зайци, сърнички, подскачат напред-назад, безобразие някакво. А управлението си затваря очите… Сутринта бях в еврейския сектор. Пратиха ме да вадя куршуми.
–  Още ли има?
–  Да, дори след осемдесет години. Тези бяха цяло семейство – видях, че децата са заминали мънички, по време на войната. И въпреки това нацистите са стреляли по гроба…
– Все едно да ги убият повторно. Забеляза ли кой пристигна днес?
–  Остава и да не видя. Стана задръстване по алеята заради цялата му свита.
–  Говори се, че е бил принц или нещо подобно.
–  Знам за него. Във вестника пишеше, че цял живот се е надявал да си върне отнетия му трон. Сигурно е умрял нещастен.
Мъжете в синхрон надигнаха халбите. Младият подхвана:
– Утре пак ще говоря с шефа за плаващите паметници. След всеки дъжд се разместват. Съвършена случайност е, че още не са пропаднали.
– Зарежи тези илюзии, нищо не можем да променим. Нашата задача е ясна и проста.
Мъжете допиха бирите си. Наближаваше 13:00, въпреки че стрелките на часовника в гостилницата бяха спрели на 11:55. Имаше още време до резервацията, но келнерът вече нареждаше прибори по масите.
– Хайде да се връщаме. Имаме работа. Знаеш защо е запазена кръчмата – напомни по-възрастният.
–  Знам, по дяволите. Как ли още намират място за нови покойници?
– Старите отстъпват място на младите.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт