Ричард Фланаган и новата му книга

Откъс от "Смъртта на речния водач" от Ричард Фланаган.

 "Река Франклин. Един чист, съвършен и непокътнат свят. Тук няма презервативи и гуми, консервени кутии, диоксини и разкривени ръждясали хромирани брони, напомнящи за колите, по които някога са били накичени, нито каквито и да е било други останки от нашия свят. Това е друг свят. Светът на реката.“

 И там, озовал се заклещен между скалите на един от големите водопади след самоотвержен опит да помогне на турист, изгубил контрол над сала си, водачът на групата Аляж Козини се бори за глътка въздух. Опирайки се на древното поверие, че в миговете преди смъртта удавникът вижда целия си живот, авторът Ричард Фланаган, майсторски вплита в калейдоскопа от видения на своя герой историята на родната си Тасмания и нейната неповторима природа.

Откъс от "Смъртта на речния водач", в превод на Владимир Молев:

Пред искрящата белота има скала. Огромна, полегата скала, с размерите на няколко къщи, накамарени една върху друга, от едната ѝ страна се издига стената на каньона, от другата е водопадът. На нея стоят девет-десет човека, до тях са издърпани два червени сала. Не мога да различа лицата на хората. Не ги виждам ясно заради листенцата мирта, завихрени в кипящата вода пред очите ми. Хората са събрани на ръба, където скалата надвисва над водопада, и се взират в ръка, която призрачно стърчи от водата само на няколко метра от тях. 

Косо падащите лъчи осветяват ръката като театрален прожектор и подчертават неестествената ѝ същност. Хората на скалата наблюдават със смаян ужас как пръстите се отварят въпросително на слънцето и се протягат, треперейки, докъдето могат да стигнат, като едновременно с това дланта се завърта, обхожда своя малък и строго ограничен огрян свят, търси надежда, за която да се хване. Този хипнотизиращ крайник стърчи от водата на метър-два над прага, където реката още не е поела по отвесния си път надолу. Тук бързеят се завихря в буен, пенест въртоп. И прикован между стърчащите камъни, заклещен под тези бесни води, лежи човекът, на когото принадлежи стърчащата ръка.

Аз. Речният водач Аляж Козини.
По-точно: огряната от слънцето ръка е моята ръка.
Главата ми, приклещена между камъните, със сигурност се различава от скалата горе. Със сигурност. Синята каска и очертанията на лицето ми се виждат от тези, които се взират през няколкото сантиметра вода, която тече над мен. (Колко точно? Седем, осем, девет? Какво значение има? Аз съм на една плюнка разстояние от тези хора и сладкия въздух, който те дишат, но не мога да стигна до него, нито до тях, нито пък те до мен.) Тялото ми, заседнало между камъните, вклинено в черната вода, е скрито от очите им. На тези, които отчаяни и безсилни гледат отгоре, сигурно им приличам на поднесената на Ирод глава на Йоан Кръстител. Напушва ме смях. Странно е, че може да ти минават през ума такива смешки, докато умираш. Може би ужасът винаги е примесен със смях.

И тогава друго ми идва на ума: лобното ми място ще се превърне в туристическа забележителност, скромна и незначителна, но все пак забележителност. И тази мисъл – това откровение – ме развеселява. Тук, където съм се гърчил в предсмъртни мъки, ще бъда увековечен като част от шегата. Макар че отдавна вече би трябвало да съм се превърнал в посмешище. Мисълта за това ми идва в повече. Избухвам в смях. Смехът ми изскача под формата на все по-дребни мехурчета, които бързо се присъединяват към останалите във водовъртежа, а аз несъзнателно правя опит да вдишам. В устата ми нахлува вода и се стича към гърлото.

Прималява ми.
Имам чувство, че се разтварям.

Това усещане се разнася в мен и едновременно с това ме отнася нанякъде. Не, не отнася тялото ми, а само мен, озовавам се другаде, в друго време, край друга река. Не, реката е същата, само че е спокойна, кротка, ласкава, изглежда все едно е от друг свят. Да, разпознавам я, това е мястото, откъдето започнахме нашето спускане. Мостът над Колингуд. Оттогава са минали шест, не, пет, пет и половина дни, точно така. Ето ме, стоя на брега. Поглеждам се и виждам един непознат. Само че съм аз. Пред очите ми са извитият гърбав нос, орловият му профил, тялото, което няма как да сбъркам. Погледнете само! Това е моето ниско и набито тяло, но сега в мен няма и помен от отвращението, което изпитвах към него тогава. Нелепото съчетание от кльощави крайници и отпуснати меса ми се беше струвало отвратително, там, където един водач би трябвало да има мускули, по мен висеше мека плът с цвета на лой. Но като го гледам сега, то ми се струва напълно адекватно за целите на живота. Може да върви на два крака, е, да, с леко смешна и тромава походка, по-скоро като на шимпанзе, отколкото на човек, ала все пак е напълно способно да се движи изправено. И ръцете стават за хващане, вдигане и за всички други дейности, които трябва да извършват. А пък лицето, първото, което се набива на очи в това лице, е, че то диша без усилие.
Без усилие!

Спечели новата книга на Фланаган като отговориш с коментар във Facebook на въпроса ни: 

Какъв по народност е Ричард Фланаган?

Победителят ще бъде изтеглен на 15 юли!

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт