Уродливостта на майчинството

У нас никоя майка не е единствена собственичка на своето майчинство. То е събитие, което тя физически реализира – износва го, ражда го и винаги трябва да е на мястото си, когато детето ѝ има нужда. Всичко останало обаче – възпитание, отглеждане и образование, формиране на мироглед – е собственост на българския манталитет. Не на обществото, защото то няма капацитета да го поддържа. А на представата на това общество за самото себе и за характера, задълженията и отговорностите (не и правата), които жените майки имат в него. 

Мила моя майно льо

Не сме единствената нация, в чийто фолклор майката е постоянен герой. В нашите песни обаче тя е впечатляващо пасивен образ. На нейното рамо плачат девойките, които ще се омъжват или момците, които отиват на гурбет, война или хайдутлук. Тя изпраща със сълзи, посреща с китки, нея я прегръщат за утеха, споделят ѝ трудности, възпяват я. Българската народна майка говори малко, а когато “продума”, то е с парещи майчини сълзи и успокоителни припявания. Включва се да каже изобщо нещо, за да пита най-вече дали някой е болен, че да се закахъри за него, или пък е на път да умре. В страданието тя е основна фигура - да плаче, да нарежда, да кълне и опява, понякога и мълчаливо да отстоява битките на децата си, които прегръща в последния им час.

Ритуалното си героично мълчание тя нарушава и евентуално за да укори – най-вече син, че е хванал гората и няма намерение да се жени и да води снахи (още майки), които да народят на свой ред внуци. Дъщерите, които омъжени напускат майките си, също са обект на майчин укор, но по-рядко и проформа – все пак и дъщерята на свой ред трябва да стане пълноценна майка и да застине в тази отредена като единствено смислена и престижна за нея обществена роля.

Фолклорното съзнание, подплатено с вехтата, но мощна подкрепа на православието, не забелязва жената извън майчинството. Веднъж станала майка, тя вече е само това. В народното съзнание възможно най-трагичната роля на една жена е тази на бездетницата, “безродната”, “яловата”. Празната утроба означава празен живот, но и не само – тя е основание за всеобщо съжаление, което неизменно прераства в презрение. И по-лошо – презрението води със себе си и наказанието.

Презрението обожава причинно-следствените връзки с трансцедентален характер, защото така се легитимира и оправдава жестокостта си. Затова то се опира на идеята за “божествено наказание”–неосъществената жена е тази, която не е станала майка, а ако тази мисия й е отнета от висшето съзнание, трябва да има сериозна, божествена причина. Според това примитивно мислене, бездетството е само женска неспособност. То е следствие от изконния грях на Ева, че е споделила с Адам на глас това, което е прозряла.

По отношение на греха мъжът е пасивен – на него той му е “натресен”, зорлем му е вменен, поради трогателната му невинност и синовна отдаденост на бащоподобния бог. За да изкупи своята вечна вина на съблазнителка, жената има само един път – майчинството. И в него тя трябва да бъде такава, каквато ѝ повелява обществото – героична и на разположение.

Българската майка юнашка

За българина майчинството само по себе си е функция, която трябва да се изпълнява по точно определени обществени критерии. Тези критерии не само, че почти не са се променили през последните сто години, но и все повече се връщат към някакви фолклорни ценностни парадигми, които стоят удивително нелепо в съвремието ни.

Според обществото ни жената престава да е самостоятелна личност в мига, в който стане майка.

Затова тя няма право да изпада в депресии, да е стресирана от бебето и отглеждането му, камо ли пък да има някакви лични желания и амбиции, които изискват да не е денонощно залепена за памперса му. От нея се иска да кърми детето до предучилищна възраст, да предотвратява всеки бебешки рев, да може да го дешифрира като желания и намерения, които да изпълнява незабавно, да готви питателна храна, да пере, глади и чисти без да се оплаква (нали е в името на “новия живот” – значи може да е само удоволствие!), да учи с детето си, да познава всичките му капризи, приятели и интереси, да запълва смислено свободното му време, да възпитава в ценности.

Цялото това занимание обществото приема не като работа с физическо и психическо натоварване, а като женска награда, като доказателство за осъщественост. Затова и според българското мислене майчинството е по-скоро някаква безкрайна и красива ваканция, нескончаемо удоволствие, което може само да те радва и въодушевява.

Всеки човешки порив на една жена да разчупи тази схема на майчинството, като се опита да я пригоди към своя модерен и динамичен живот, е обществено укорима. Майката не бива да излиза с бебето си в мол, защото се пречка на “свободните” хора с всичките си там количка, дрънкалки и детски рев. Не е добре да сяда в кафене или да обядва в ресторант, защото “добрите майки си стоят вкъщи с децата.

Не дай си може пък да пуши! “Лапналите” цигари майки са постоянният трън в очите на всички останали членове на обществото, които си изпълняват социалните задължения по учебник. Майката не може още да се “гласи” особено, защото “не ѝ приляга” на майчиния образ. Тя трябва да остави на заден план своята женственост, но пък в същото време и бързичко да влезе във форма, че иначе мъжът ѝ няма да я харесва. А като не я харесва, естествено ще си потърси утеха при друга, влязла или изобщо не излизала от форма жена.

Изневярата се приема като първородния грях – мъжът в нея отново е пасивен! Оказва се “принуден” да се оттласне от собствената си жена, след като тялото ѝ е станало неатрактивно и антиерекционно! В същото време обаче за жената майка е недопустимо да си има любовник. Тя е носител на приемани за изконни ценности, удобно облечени в религиозни одежди. Децата за гледане априори кастрират еротизма на майката.

Майчинството убива либидото. Сексът не е приоритет на една родила жена. Той даже не е в редицата на нейните човешки необходимости. Децата и майчинството трябва да са достатъчни и да запълват всичките ѝ емоционални или физически нужди. Функцията на майка е в тотален превес над природата на жена. Ролята надмогва същността и става ръководеща. Тежко ти, ако не се вписваш в това! “Уууу”, ако не си  перфектната майка! И мисли му, ако не си майка на перфектни деца. 

“Уродливото” майчинство

Прочетох това в един коментар под пост, свързан с протеста на майките на деца с увреждания, които от известно време са на палатков лагер пред Народното събраниe под слогана “Системата ги/ни убива”.  От жена беше написан, от майка. Децата ѝ обаче били “здрави”, защото “господ нямало за какво да я накаже”…

Развяваше безпроблемното си майчинство като индулгенция срещу всякакъв вид обвинение в греховност и възмутено обясняваше на майките на “различните” деца, че от тях обществото няма никаква полза. Затова и протестите им били “прехвърляне на вината”, която те си били носели за увредените си деца, върху здравите такива и техните с-нищо-невиновни родители. 

Няма да правя разбор на подобна гледна точка – рискувам да изляза от добрия тон, а това само би ме приближило до въпросното уродливо мислене. Ще кажа само, че такива гласове изобщо не са гласове в пустиня, а са подкрепени от цял обществен, при това административен и народопсихологически хор. Системата се държи точно толкова репресивно с тях, колкото мълчаливо, но категорично ги отхвърля и средностатистическият Българан, на когото не му се е случило да се бори за достойния живот на “различното” си дете.

Особено чувствителният на тема “българската майка” нашенец може да изпитва съчувствие към родителството на “несъвършени” деца, но само ако пред него е единичен случай. Той се трогва от конкретна майка и нейната ясна кауза – да събира пари за инвалидна количка, терапия, лекарства, проходилка, бастун. Очите му сълзят при вида на миловидни дечица, чиито родители са направили дарителска кампания или страници във фейсбук, за да се борят някак със страданията им. Там българан може да напише с много удивителни нещо от сорта на “душичка мила!!!” и да призове с цяло гърло и главна буква “Бог да го закриля и носи изцеление”.

Може да сподели страницата и дори да приведе някаква сума по сметка, което, разбира се, е добро и похвално дело. Когато става дума за незнайното лице на общия проблем обаче – този с липсата на адекватна грижа за другите деца на това общество и техните съсипани от държавата родители– нашенецът се оттегля. Дори става агресивен – не му е приятно разни недъгави деца да му се мяркат по жълтите павета и сърдитите им майки с черни фанелки да му човъркат в удовлетворението, че бог го е дарил със здрави наследници.

Не му е добре от общите ни данъци да се отделят неговите… колко… петдесет стотинки годишно? левче? за някакви непроходили, неговорещи, невиждащи, нечуващи или кой знае какво още неправещи деца, дето утре и един лев няма да изработят за тази така съвършена иначе държава! Товарът от тези деца и техните майки върху плещите му тежи повече от този на държавния апарат, олигарсите, откраднатите народни пари от КТБ, бъдещата атомна и екологична бомба Белене например. На тях не му стиска да противостои, защото “няма смисъл”. Ама на майките – колко му е? Пък то и на протестите им татковците са малко – повечето така или иначе са се изнизали като мокра връв, когато е станало ясно, че не са се размножили в богоподобия.

И са го направили по същите ретроградни причини – “вината” трябва да е в майката, значи тя трябва и да си понесе последствията.

Този начин на мислене е по-страшен от държавния геноцид, който разтакава тези жени от месеци и им хвърля прах в очите с някоя и друга оставка и снизходително отношение като към безделнички. По-страшен е, защото класифицира майчинството на “добро” и “лошо” според проектираното и очаквано само като “полезно” бъдеще на децата. Когато детето е здраво, майчинството е обществено наблюдавано и коригирано. Детето е “наше”, общо и ние гражданствено се грижим майка му да го гледа “както трябва”. Ако детето обаче се окаже “различно”, майчинството на майка му си е самотно занимание.

Този начин на мислене е плашещ, защото е роден в човешко сърце, не в държавен документ. Той не е плод на административна категория, а на нравствена такава. Така се ражда геноцид. За него тези, които са “извън норма”, са щета. Можем да им съчувстваме, но не можем да ги подкрепяме. Защото българската майка юнашка не ражда щети – тя ражда само юнаци! Или други жени, които на свой ред да станат майки на още юнаци. 

Вместо заключение

Този текст не е обвинение срещу елементарното съзнание. Той е срещу неговата примитивна логика, според която едно дете или един човек в нужда може да е излишен обществен “товар”. Майчинството (само на здраво дете), приемано като единствена личностна и обществена реализация на жената, не е български феномен.

То е било част от културата и традициите на много нации, които днес приемаме за стожер на либералните ценности. Въпросът е обаче, че благодарение на цивилизационни практики като култура, изкуство, възпитание, образование и формиране на критическо мислене, те са надмогнали тази своя антихуманна ограниченост и са я отстранили в процеса си на развитие и растеж. Нещо, което у нас не само не се случи, но и произведе активен процес в обратна посока. Нормално – ретроградността удря там, където няма осъзнато поддържане и създаване на ценности – в бездуховието. Така в българския цивилизационен вакуум полека-лека се настаняват нравствени бездни. За майчинството, за бедността, за увреждането, за произхода, за цвета на кожата, за пола… Хубаво е да не забравяме само, че всеки един от нас във всеки момент може да падне в някоя от тези бездни. И тогава, когато перспективата неминуемо се преобърне, от другата страна трябва да има поне един чифт очи, които да те гледат с разбиране.

 

Силвия Недкова Сложният живот на децата ни