Познаваме ли „Вторият пол“?
Отговорa откриваме в предстоящата на български книга на Симон дьо Бовоар.
Публикуваме откъс от монументалния труд на Симон дьо Бовоар "Вторият пол“, който съвсем скоро излиза у нас в ново издание. Есе, философски труд, историческо четиво, книгата разглежда женската съдба от гледна точка на биологията, на психоанализата, на историческия материализъм и на екзистенциализма, проследява историята и митовете около "женския въпрос“, включително през погледа на писатели като Лорънс, Брьотон и Стендал, преди да премине към формирането на женската родова идентичност. "Човек не се ражда жена, човек става жена“ – прочутата формула, дала началото на джендър изследванията в социалните науки, е блестящо защитена чрез анализ на обстоятелствата в живота на жената от детството, през зрелостта, до старостта, анализ, който доказва същността й на социален конструкт, а не единствено на биологически обусловено същество.
Да си жена, казва Киркегор, е нещо толкова особено, толкова объркано, толкова сложно, че никой глагол не успява да го изрази и множеството глаголи, които бихме искали да използваме, си противоречат по начин, какъвто само една жена може да понесе. Това произтича от факта, че тя е преценявана не позитивно – такава, каквато е сама по себе си, а негативно – такава, каквато я вижда мъжът. Тъй като, макар и да съществуват и други освен жената, тя винаги е определяна като Другата. И нейната двусмисленост се съдържа в самата представа за Другия – това е двусмислеността на човешкото положение такова, каквото се дефинира в отношенията с Другия. Вече казахме – Другият е Злото; но след като е необходимо на Доброто, то се връща към Доброто. Тъкмо чрез него достигаме до Цялото, и пак то е онова, което ни дели от него. То е вратата на безкрая и мярката за нашата крайност. Затова жената не въплъщава никакво застинало понятие; чрез нея непрестанно се осъществява преминаването от надеждата към поражението, от омразата към любовта, от доброто към злото, от злото към доброто. От какъвто и аспект да я разглеждаме, най-напред ни поразява именно тази амбивалентност.
Мъжът търси в жената Другия – като Природа и като себеподобна. Известно е обаче какви амбивалентни чувства вдъхва Природата на мъжа. Той я експлоатира, но тя го унищожава, той се ражда от нея и умира в нея; тя е източникът на неговото съществуване и царството, което той подчинява на своята воля; тя е материалната обвивка, в която е пленена душата, тя е и върховната реалност; тя е случайността и Идеята, крайността и тоталността; тя е онова, което се противопоставя на Духа, и е самият той. Ту отчуждена, ту враждебна, тя се явява като мрачния хаос, откъдето извира животът, като самия живот и като отвъдното, към което той се стреми – жената олицетворява природата в качеството си на Майка, на Съпруга и на Идея; тези образи ту се смесват, ту се противопоставят един на друг и всеки от тях има две лица.
Корените на мъжа са в Природата; той е бил роден както животните, както растенията; той добре знае, че съществува само докато е жив. Но от появата на патриархата насам за него Животът винаги е имал двоен аспект – той е съзнание, стремеж, трансцендентност, дух; той е и материя, пасивност, иманентност, плът. Есхил, Аристотел, Хипократ обявяват, че на земята, както и на Олимп, истински сътворяващо е мъжкото начало. От него са произлезли формата, броят, движението. Чрез Деметра се множат житните класове, но произходът на житото и неговата истина е в Зевс. На плодовитостта на жената се гледа само като на пасивно качество. Тя е земята, а мъжът – семето, тя е Водата, той – Огънят. Съзиданието често се изобразява като съюз между огъня и водата; топлата влага ражда живите същества; Слънцето е съпруг на Морето; Слънце, Огън са мъжки божества; а Морето е един от най-често срещаните символи на майката. Инертната вода понася действието на пламтящите лъчи, които я оплождат. По същия начин земята, разорана от труда на земеделеца, приема неподвижна семената в своите бразди. Но нейната роля е необходима – тя храни зародиша, тя го закриля и му предава своето съдържание. Затова, дори след като Великата майка е свалена от престола, мъжът продължава да издига в култ богините на плодородието1; той дължи на Кибела реколтата си, стадата си, благоденствието си. Дължи ѝ собствения си живот. Той прославя водата наравно с огъня. "Слава на морето! Слава на вълните му, заобиколени от свещен огън! Слава на водата! Слава на огъня! Слава на странното приключение“ – пише Гьоте във втората част на Фауст. Мъжът прославя Земята: "Майката глина“, както я нарича Блейк. Един индийски пророк съветва последователите си да не копаят земята, тъй като е грешно да я нараняваме или да я нарязваме, да разкъсваме нашата обща майка със земеделска работа... "Нима ще взема нож и ще го забия в гърдите на майка си?... Нима ще осакатя нейната плът, за да стигна до костите ѝ?... Как бих посмял да отрежа косите на майка си?“ В Централна Индия племето байжа също смята,мче е грях "да се разкъсва гръдта на майката земя с рало“. И обратно: Есхил казва за Едип, че "е посмял да засее свещената бразда, от която е бил създаден“. Софокъл говори за "бащините бразди“ и за "земеделеца, господар на далечно поле, което посещава само веднъж по сеитбено време“. В една египетска песен любимата заявява: "Аз съм земята!“. В ислямските текстове жената е наричана "поле... лозе с грозде“. В един от химните си свети Франциск Асизки говори за "нашата сестра, земята, нашата майка, която ни пази и се грижи за нас, която ражда най-различни плодове заедно с пъстрите цветя и тревата“. Мишле, който се лекува с кални бани в Аки, възкликва:
"Скъпа обща майко! Ние сме едно цяло. Аз произхождам от вас и се връщам при вас!...“. През някои епохи дори се утвърждава виталистки романтизъм, който иска Животът да триумфира над Духа – тогава магическото плодородие на земята, на Жената, изглежда по-чудесно от обмислените действия на мъжа; тогава мъжът мечтае да се слее отново с майчиния мрак, за да се върне към истинския източник на своя живот. Майката е коренът, потънал в дълбините на Космоса и изсмукващ неговите сокове, тя е изворът, от който блика живата вода, тя е и хранително мляко, топъл извор, кал, направена от земя и вода, пълна с възстановителни сили.
Но по-често мъжът се бунтува срещу своята плътска участ; той се смята за бог, изпаднал в немилост – неговото проклятие е в това, че е паднал от сияйното и подредено небе в хаотичния мрак на майчината утроба. Онзи огън, онова активно и чисто дихание, в което би искал да разпознае себе си, е скрито от жената в калта на земята. Той би желал да бъде необходим като чиста Идея, като Единия, Цялото, Абсолютния дух, а се оказва затворен в ограничено тяло, в място и време, които не е избрал, в които не е бил призован – ненужен, обременителен, безсмислен. Случайността на плътта е случайност на самото му битие, чиято неоправдана безпричинност е принуден да понася в самота. Тази трептяща пихтия, която се създава в матката (потайната и затворена като гроб матка), прекалено много напомня за меката лепкавост на мършата и той се отдръпва от нея, потръпвайки. Навсякъде, където възниква – в покълването, при ферментацията, – животът предизвиква отвращение, тъй като се създава само като се разлага. Слизестият ембрион е в началото на цикъл, който завършва с гниенето на смъртта. Понеже се отвращава от безпричинността и от смъртта, мъжът изпитва отвращение и към факта, че е бил заченат. Той би искал да отрече връзката си с животното; чрез акта на раждането му разрушителната Природа придобива власт над него. При първобитните народи раждането се съпровожда от най-строги забрани; плацентата например трябва да бъде внимателно изгорена или хвърлена в морето, тъй като, ако някой я намери, ще държи в ръцете си съдбата на новороденото. Обвивката, в която се е образувал зародишът, е знакът за неговата зависимост; като я унищожава, на индивида се предоставя възможност да се откъсне от живата магма и да се реализира като независимо същество. Нечистотата на раждането се отразява на майката. Книгата "Левит“ и всички древни правила налагат на родилката пречистващи обреди; в много села тази традиция cе продължава в "чистата молитва“ – първото черкуване на жената след раждането. Известно е какво спонтанно притеснение, често прикривано с подсмивания, изпитват децата, младите момичета, мъжете при вида на корема на бременна жена, на издутите гърди на кърмачката. В музея "Дюпюитрен“ любопитните наблюдават ембрионите от восък и консервираните зародиши с онзи болезнен интерес, който биха проявили към оскверняването на някой гроб. Въпреки цялата почит, с която обществото заобикаля жената, функцията на раждането вдъхва спонтанно отвращение. И макар в първите си детски години малкото момче да остава чувствено привързано към майчината плът, когато пораства, когато се социализира и придобива съзнание за индивидуалното си съществуване, тази плът буди у него страх. То не иска да знае за нея, иска да вижда в майка си единствено морална личност; ако държи да я смята за чиста и непорочна, то не е толкова от любовна ревност, колкото заради отказа да признае, че тя притежава тяло. Юношата се смущава, изчервява се, ако при разходка с приятелите си срещне своята майка, сестрите си, някоя жена от своя род – то е, защото присъствието им го връща към онези сфери на иманентност, от които иска да избяга, защото разкрива онези корени, от които иска да се откъсне. Раздразнението на малкото момче, когато майка му го целува и го гали, има същото значение; то се отрича от семейството, от майката, от майчината гръд. То би искало да се появи в света на възрастните като Атина, въоръжено до зъби, неуязвимо. Фактът, че е било заченато, родено, е проклятие, което тегне над неговата съдба, нечистота, която опетнява живота му. И предизвестие за неговата смърт. Култът към раждането винаги е бил свързван с култа към мъртвите. Майката Земя поглъща в своите недра костите на своите деца. Орисниците – парки и мойри, които тъкат човешката съдба, са жени; но те са и онези, които отрязват нишките ѝ. Според повечето народни представи Смъртта е жена и на жените се полага да плачат над мъртвите, тъй като смъртта е тяхно дело.