Откъс от „Изгубените цветя на Алис Харт”

Фланелено цвете

Значение: изгубеното се намира

Actinotus helianthi | Нови Южен Уелс

Стъблото, клоните и листата на растението са бледосиви на цвят и покрити с меки власинки – на допир наподобяват мек вълнен плат. По форма красивите цветове са като на маргаритка и се появяват през пролетта, макар че цъфтежът е изобилен и след горски пожари.

Първата история, която Алис чу, започваше в периферията на мрака, когато бебешкият ѝ плач накарал сърцето на майка ѝ да забие отново.

Нощта, в която се родила Алис, от изток връхлетяла субтропична буря. Високите приливи залели бреговете на реката и блокирали пътя от стопанството на семейство Харт до града. Заседнала насред пътя, с изтекли води и огнен обръч, който сякаш я прерязвал на две, Агнес Харт родила дъщеря на задната седалка на пикапа на съпруга си и изгубила съзнание. Докато бурята бушувала над полето, изплашеният Клем Харт трескаво се мъчел да повие бебето и в началото не забелязал колко бледа е жена му. Но като видял бялото ѝ като пясък лице и устните ѝ с цвят на мидена черупка, Клем се хвърлил върху нея като обезумял и напълно забравил за новороденото. Разтърсил я, но това не помогнало. Едва когато дъщеря ѝ проплакала, Агнес отново дошла на себе си. Подгизналите от дъжда храсти от двете страни на пътя се отрупали с малки бели цветчета. Първите глътки въздух на Алис били съпроводени от светкавици и аромата на цъфтящи дъждовни лилии.

– Ти беше истинската любов, която развали проклятието, зайо – казваше майка ѝ накрая. – Ти си моята приказка.

Когато Алис беше на две, Агнес започна да ѝ чете книжки. Докато четеше, посочваше всяка отделна дума на страницата. На плажа ѝ повтаряше: "Една сепия, две перца, три парчета плавей, четири мидички и пет късчета морско стъкло“. Из къщата пък бе разлепила написани на ръка бележки: КНИГА. СТОЛ. ПРОЗОРЕЦ. ВРАТА. МАСА. ЧАША. ВАНА. ЛЕГЛО. Когато навърши пет и майка ѝ започна да я обучава вкъщи, Алис вече можеше да чете сама. Макар че любовта ѝ към книгите беше мигновена и безрезервна, тя винаги предпочиташе историите на майка си. Когато бяха сами, Агнес ѝ разказваше приказки. Но не и ако баща ѝ беше наблизо.

Най-често двете ходеха до морето, лягаха на пясъка и се заглеждаха в небето. Кроткият глас на майка ѝ я водеше, докато пътуваха с влак из Европа, докато фучаха покрай високи планини, чиито върхове се губеха в облаците и бяха така отрупани със сняг, че трудно можеше да различиш къде свършва бялата земя и почва бялото небе. Вървяха, загърнати в лилави палта, по павираните улици на града на татуирания крал. Къщите покрай пристанището бяха шарени като кутия с водни боички, а наблизо русалка, отлята от бронз, чакаше своя любим. Алис често затваряше очи и си представяше, че нишките на майчините ѝ приказки могат да ги омотаят в пашкул, от който да излязат преобразени и да отлетят надалеч.

Една вечер, когато Алис беше на шест, докато я завиваше преди лягане, майка ѝ се наведе и прошепна в ухото ѝ: "Време е, зайо“. После се изправи, усмихна се и дръпна одеялото нагоре. "Вече си достатъчно голяма да ми помагаш в градината.“ Алис започна да се върти развълнувана в леглото. Обикновено майка ѝ даваше да чете книга, докато работеше сама в градината. "Почваме от утре“, рече Агнес, преди да изгаси лампата. През нощта Алис на няколко пъти се буди и надзърта през тъмните прозорци. Когато най-накрая небето започна да просветлява, тя отметна завивката и стана.

Майка ѝ беше в кухнята и правеше препечени филии с веджимайт1 и извара и чай с мед, които после отнесе на поднос в градината край къщата. Въздухът беше хладен, ранното слънце – топло. Майка ѝ остави подноса на един покрит с мъх дънер и наля сладък чай в две чаши. Двете дъвчеха и пиеха, без да продумат. Кръвта на Алис пулсираше в слепоочията ѝ. Когато приключи с филията и допи чая си, Агнес клекна сред своите папрати и цветя и им заговори тихичко, сякаш будеше деца от сън. Алис не знаеше какво да прави. Това ли беше градинарството? Тя последва примера на майка си, седна сред цветята и я загледа.

Следите от грижи постепенно изчезнаха от лицето на Агнес. Набразденото ѝ чело се отпусна. Тя престана да чупи ръце и да шава неспокойно. Сега очите ѝ бяха широко отворени и съвсем ясни. Алис не можеше да я познае. Майка ѝ беше кротка и спокойна. Гледката изпълни Алис със зелена надежда, каквато откриваше на дъното на малките локви по скалите след отлив, но така и не успяваше да хване в шепи.