Всичко беше старо, всичко се повтаря отново

Отбелязваме 129 години от рождението на Осип Манделщам.

За него преводачът Питър Франс казва:

"Винаги съм съзнавал, че е изключителна фигура, навярно най-забележителният руски поет на ХХ век.“

Безподобен лирик, проникновен есеист и преводач, Oсип Емилиевич Манделщам е ярък представител на акмеизма, близък приятел на Анна Ахматова и Николай Гумильов. Роден е на 14 януари 1891 г. във Варшава, Полша, но отраства в Петербург. Слуша лекции в Парижкия и Хайделбергския университет. Творческата му активност е многообразна: издава сборниците със стихове "Камък“, "Tristia“, "Стихотворения“, автобиографичните повести "Шумът на времето“ и "Египетска марка“, литературна критика под заглавие "За поезията“, цикъла очерци "Пътешествие в Армения“, есеистичния трактат "Разговор за Данте“ и др.

Прозата му е "асиметрична, разнобойна, безпорядъчна и полифонична“, навярно в симетрия с трескавата му душа. За 6 години превежда 19 книги, има и издания за деца. През ноември 1933 г. Манделщам пише памфлет срещу Сталин - това го обрича на преследване под една или друга форма, с едни или други мотиви, до края на живота му. Умира на 47 г. от петнист тиф в транзитен лагер във Владивосток. Твърди се, че съпругата му Надежда Манделщам години наред е укривала ръкописите му, а някои непубликувани стихове е успяла да съхрани, научавайки ги наизуст.

Надежда Манделщам

Предлагаме ви подбрани творби на Манделщам в превод на Кирил Кадийски. Същинска поетическа амброзия, отредила на автора безсмъртие от най-висока проба.

* * *

Върху небесната глазура,
тъй както само през април е,
брезите с клончета лазура
са неусетно свечерили.

Застиват тъничките мрежи
тъй ясни, резки - от ония
рисунки трепетни и свежи
на порцеланова чиния –

когато майсторът разстила
боите по твърдта кристална,
съзнал минутната си сила,
забравил за смъртта печална.

                                       1909

* * *

Неизразимата печал
с очи огромни се показа
и в миг пробудената ваза
изплиска своя чист кристал.

Пропита стаята като
с истома - сладостно лекарство!
Такова малко, малко царство,
а колко сън погълна то.

И слънчев май е все така,
и чаша с вино - недопита,
и чупи тънката бисквита
най-блeдата в света ръка.

                                   1909

СТАРИК

Реве сирена, ведролико
небе на летен ден.
Сега е твоят час, старико,
подобен на Верлен.

Зелено пламъче във взора –
лукав? По детски чист?
И с турски шал – за много хора
направо е артист.

Той богохулства, той напада,
от нищо няма страх;
той иска да се изповяда –
но нека стори грях.

Работник ли, проклинащ злото,
пройдоха ли злочест –
като дъга цъфти окото,
насинено нощес.

А вкъщи с ругатня гореща,
бледнееща от яд,
суровата жена посреща
пияния Сократ!

                          1913, 1937


* * *

От бутилката бавно потече златистият мед
и се точи без край, и стопанката каза ми само:
в тая скръбна Таврида, където подирихме своя късмет,
не скучаем изобщо... и хвърли ми поглед през рамо.

Само Бахус на почит е, сякаш животът не ни
радва с друго – пазачи и псета... Вървиш и не спираш.
Като бъчви налети търкалят се тихите дни;
гласове из колибите там, но чии – не разбираш.

Пихме чай и излязохме в тъмна градина, край нас
по прозорците – сякаш са мигли – тъмнееха щори.
Към лозята поехме, където в горещия час
се обливат с въздушно стъкло тия сънни простори.

Казах: лозето – битка старинна – е живо и днес,
дето къдрави конници бият се в къдрава схватка.
В камениста Таврида уроци от Пелопонес:
в благородно ръждиви делници пак златото святка.

А – предачка – там, в бялата стая, цари тишина.
На оцет, на боя и шира от мазата дъхти непрестанно.
Нали помниш: и гръцкият дом и оная любима жена,
не Елена, а другата, вечно пред стана?

Златно руно, къде ли си ти, Златно руно, сега?
Вря морето из път и кипя и подмята моряшкото племе.
И платната свалил и от кораба слязъл без капка тъга,
Одисей се завърна, изпълнен с пространство и време.

                                                                         1917

* * *

Звездна твърд – с ръбатите звезди.
Аз се мия в полунощ на двора.
Бъчвата преляла вън седи.
Лъч – искряща сол върху топора.

На вратата – тежък катинар.
Да, земята е все тъй сурова.
Правдата на чистия кенар
е най-чистата в света основа.

Пълна бъчва. С бучка сол – звезда.
Все по-черната вода застива.
Чиста смърт, солена зла беда
и земята – страшна и правдива.

                                          1921

* * *

С освежени от вятър лица
сред лазура съзряхме сами
скакалци с асирийски крилца
и безброй съчленени тъми.

Скри се в мрачна военна мъгла
хоризонтът, замрежил се пак
с шесторъки летящи тела —
заслюдèн ципокрилест гъстак.

Има в свода и слепи места
и в блажения пладнешки пек
тръпне нашта съдбовна звезда —
на мрачнилото намекът лек.

С поломени крила обкован,
трудно път през мъглата пробил,
взе под своята царствена длан
победената твърд Азраил...

                                          1922

* * *

Помогни ми, Господи, да осъмна и днес,
за живота боя се, за твоя роб...
Че живот в Петербург – сякаш сън е в гроб.

                                               януари 1931

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт