За чувствителността в журналистиката

Мария Касимова за журналистическата професия като работа в името на хората.

Като съвсем начинаеща журналистка работих във вестник “Стандарт”. Бях репортер в културния отдел там, тичах да правя интервюта и дописки, учех се от най-добрите, всеки ден си проверявах границите и се опитвах да ги прескачам. Точно в годините на моята работа там се случи така, че Георги Георгиев-ГЕЦ, големият български актьор, влезе в болница след изкаран инсулт, кома и прогноза за приближаващ край. Следяхме какво се случва с него ежедневно, вълнувахме се, спазвахме нужната дискретност и следвахме етичните стандарти в професията си. Но тъй като за всички беше ясно, че смъртта му наистина е неизбежна и е въпрос на време, трябваше… трябваше да се подготвим. На журналистически език, особено, когато става дума за динамична работа в ежедневник, “да се подготвиш” за фаталния край на някоя значима обществена фигура означава нещо много конкретно.

Най-опитните хора в отдела преглеждат цялата налична информация за съответния човек, отсяват най-интересното и важното от нея и подготвят файл, в който всичко това е оформено с тихата почтителност на уважителен некролог. На съответните места в този готов текст се оставят празни редове, където да се добавят последните детайли - дата на смъртта, причина, евентуално изявление от болницата и т.н. Съзнавам колко жестоко звучи това на неработещите в сферата на журналистиката. Но истината е, че в тази професия се изисква известна доза цинизъм в името на това да я вършиш точно, навреме и професионално. Нещо като вътрешна служебна хигиена, начин да улесниш изпълнението на основното си задължение да информираш обективно и без закъснение. И това, повярвайте ми, не те прави безчувствен към случващото се - просто те държи на здравословна дистанция. Точно за вида и размера на тази дистанция искам да говоря… 

Но да се върна още малко на случката отпреди двайсет и три години.   

И така, файлът с информацията за ГЕЦ си стоеше в общата ни система и търпеливо изчакваше момента, в който ще е необходим. Гледахме го продължително, заглавието му ни бодеше очите и всеки от нас тихомълком се надяваше да не стигнем до него. Неизбежното обаче се случи. Георги Георгиев ГЕЦ така и не излезе от кома, а смъртта му настъпи на 2 септември 1996 година. На обедната планьорка на екипа това беше обявено официално, а файлът беше изваден за допопълване. След половин час вече бяхме оформили две големи вестникарски страници, посветени на актьора, неговата кариера, живот и смърт. Празните редове бяхме попълнили, снимки имахме в изобилие, оставаше само на отделна страница да се публикуват милите, съчувствени думи на опечалени колеги и близки. За тази неприятна работа бяха ангажирани най-младите и нови в редакцията - в случая аз и още една стажантка. Връчиха ни по едни списък с телефонни номера на кинаджии и театрали и ни дадоха срок до час да сме събрали общо поне двайсетина изказвания. Подхванах си списъка, излях си в гърлото една малка бутилка вода и започнах да набирам телефоните. Първите два-три пъти едва ми се отронваха тъжните думи от устата, мълвях съжаленията си и съпричастно помълчавах, докато от другата страна на линията някой въздишаше или се опитваше да концентрира мъката си в хубав спомен. На четвъртото-петото име от списъка обаче обръгнах! Бях налучкала един състрадателен, но не мелодраматичен тон, с него изрецитирвах накратко за какво се обаждам и после просто записвах гласа отсреща. И така до предпоследното име от списъка ми - това на актрисата Ружа Делчева. 

Набирам аз, от другата страна отговарят на четвъртото позвъняване. Представям се, женският глас мило ми отвръща, че е самата г-жа Делчева, а аз си почвам рецитацията: “Не се обаждам по хубав повод, нали знаете, че ГЕЦ почина и….”. Не можах да довърша. В ухото ми се впи остър женски писък. Новината за смъртта на скъпия си колега и приятел Ружа Делчева всъщност научаваше от мен. От моя делови и заучено емпатичен глас. От претръпналата ми чувствителност към номер девет с списъка с десет  опечалени за интервюиране. 

“Боже, какво, какво… какво… нееее!” чувах в слушалката и дъхът ми спираше. Инстинктивно отдръпнах телефона от ухото си, но писъкът премина в плач, а плачът така искрено и диво се лееше от другата страна на линията, че имах чувството как всеки момент ще тръгне да извира от пластмасата и ще ме намокри. Всъщност аз вече бях мокра. От челото ми се стичаше пот на струи, а в очите ми от само себе си, без дори да осъзнавам мъчно ли ми е или не, плуваха сълзи. После изскачаха оттам, сливаха се с капките пот и падаха върху бялото листче на тефтера ми. Попиваха в мастилото на ръкописната бележка, която си бях написала най-отгоре: “Другите за ГЕЦ - до 16 ч да е готово!”. 

Не ме питайте как завърши разговорът ми с Ружа Делчева, не помня. Помня само, че в онзи миг, когато затворих телефона, си обещах едно: Никога, никога, никога, каквото и да ми коства това, в работата си на журналист да не забравям, че срещу мен най-напред стои човешко същество! 

Кариерата ми се разви няколко години по-късно, заради семейна необходимост да я загърбя и да се отдам на едно по-специално майчинство. След това обаче имах възможността да се срещам с какви ли не хора, да водя спорове, да разговарям, да се опитвам да убеждавам, да успявам или не, да мотивирам, да манипулирам, да съм журналист. Никога не забравих онзи писък. Никога не забравих какво си бях обещала тогава. Което не значи, разбира се, че не се е случвало да си нарушавам собствения обет - не съм супергерой и грешките не са ми чужди. Доволна съм обаче, че поне успях да съхраня жив и пулсиращ критерия си за човечност. И че в повечето случаи от практиката си работих, спазвайки го. Важно е, когато в някакви етапи от живота си се обръщаш назад и се оглеждаш наоколо, за да си видиш координатната система. 

Чувала съм какви ли не определения за журналистиката. От учебниците знам, че трябва да е обективна, от опита си знам, че това не винаги е възможно и затова е най-трудното. От по-възрастните си колеги чувах, че емоционалността пречи на тази професия. От практиката си разбрах, че без нея превръщаш професията си в статистика. Стига, разбира се, тази емоционалност да не настъпва обективността и да не дава манипулативни послания. Този баланс е най-тежката работа на журналиста. Не достигането до информация, не написването, снимането или предаването й, не гаранциите за нейната достоверност, намирането на три източника и създаването на контекст. 

Най-сложното в това прекрасно занимание, наречено журналистика, е именно равновесието между чувствителност и професионализъм.

За световната журналистика отдавна не е новост нито личната гледна точка на журналиста (когато тя обаче е ясно дефинирана като такава), нито емоционалността в предаването на новина. Във време, в което навсякъде има тотална и отчаяна нужда от искреност, журналистиката не може да е телеграф в човешки образ. Такова е и естеството й - тя не регистрира само обективните случки от живота, но и чувствителността на обществото към тях. Регистрира настроения и тенденции, а те по определение са свързани с емоционалността. Обект на журналистическия поглед не е само фактът, но и реактивността на колективния разум към него. В тази особено деликатна работа огромната трудност идва и от самата принадлежност на журналиста към същото това общество, в същото това време. Ние не сме историци, за да изследваме нагласите и чувствата на хора, живели преди нас. Ние не сме писатели, за да търсим емоционалния разрез на човечеството, използвайки хипотетични или художествени сюжети. Не сме и с паранормални възможности, за да обследваме бъдещето и да предположим как ще се чувстват хората тогава. Ние живеем заедно с времето, което отразяваме. Ние сме част от него и докато го създаваме като хора и професионалисти в своите си лични и обществени роли, животът ни се случва. Случва се с неговия си опит, с неговите си настроения, с неговите си емоционални пориви., които ние по човешки носим и изразяваме. И ако си органичен в живота и работата си, няма как тази неповторима и искрена човешка природа, която носиш, да не им се отрази. И добре, че е така! Иначе, както казах, журналистът щеше да е колективна единица, която регистрира и разпространява новини на останалите колективни единици. Нещо като работник на поточна линия. Или пазител на историята и паметта от класиката “1984” на Джордж Оруел - летят едни редактирани листове по едни тръби нанякъде си… 

От позицията на човек, който вече двайсет и пет години работи като журналист и определено обича това, виждам какво се случва с нейната природа у нас в последно време. Девалвира принципът на обективност. Всъщност не, не е съвсем точно казано така. Просто в ошушканата ни откъм добродетели страна журналистите са толкова  малко и толкова подложени на всякакъв обстрел, че критериите им се клонираха и дублираха. Всеки един от тях (аз включително!) има общества, тенденции, хора и настроения, към които принадлежи или на които поне симпатизира. Тази духовна и съвсем човешка привързаност на журналиста не го кара да мери непременно с коренно  различни аршини. Стимулира го обаче, съзнателно или не, да прави други компромиси: 

Да си спестява реакции в ситуации, в които са замесени личните му приоритети, чувства и контакти

Виждаме примери за това редовно. Най-пресният, за който се сещам, е онази унизителна, но много рекламирана изложба за непознатия български модернизъм, която се оказа триумф на фалшификати. Тогава доста от иначе острите пера на българската журналистика услужливо си замълча, чакайки “експертизи” и “анализи”, докато доказателствата за манипулацията и резила ни удряха по челата във вид на изображения. Знам защо предпочетоха да си мълчат - в името на добрите минали, настоящи и бъдещи взаимоотношения с хора, замесени в тази изложба. Нищо, че въпросът, който трябваше да се разисква публично, не беше личността на тези хора, а извършеното дело и пътищата, по които то е станало възможно. Разбира се, в малка страна като нашата, където всеки познава някого и работи за нечий проект, личната привързаност и “верност” често е неизбежна. Това обаче само по себе си е проблем, защото говори за патриархално-феодална или пък шуробаджанашка нагласа, пренесена в работата. Журналистиката не печели от подобни пристрастни мълчания. Но да, съгласна съм, че без тях у нас много колеги биха останали отхвърлени от всички. Дори защото обществото няма да им прости “нелоялността” ! Защото то още не разбира, че журналистиката трябва да е лоялна само на истината, подкрепена с факти и емпатия.

Да търси под вола теле, за да докаже (често сам на себе си), че няма грешка в собствения му избор и позиция

Отново става дума за егото, но в най-неуправляемата му форма - тази на много личните чувства. Тук дори няма да говоря за псевдожурналистиката от типа “пишем дитирамби за вождове и партии”, защото не искам да обиждам професията, която, както казах вече, много обичам. Говоря най-вече за подпъхването на други смисли във видими гафове от журналисти, които иначе най-силно биха крещяли, че царят е гол. И тук примерите са много. Сещам се обаче за двата абсурдни проекта на кандидат-кмет за София от една политическа партия, отнасящи се до Паметника на съветската армия в столицата. Те, вместо да бъдат посочени като кичозни (каквито си и бяха), бяха или заметени под килима (със спестени реакции) или оправдани като “нарочни провокации”, “акции” или “неволни грешки на растежа”. Ето на това му викам аз търсене на голямо, доста едро и несъразмерно теле под въпросния вол. 

Да влизат в конспиративни теории, докато твърдят, че… не вярват в конспиративни теории

Към тази категория слагам и стратегическите схеми (особено в политическия живот на страната), които ние, журналистите, сме склонни да изследваме, “откриваме” или направо създаваме, за да обясним някакъв факт или нечие действие. Най-често нямаме  кой знае какво (че често и никакво) основание за това, но в името на любознателността, любопитството и стремежа към разкриване на картите, толкова активно ги изповядваме, че накрая сами започваме да вярваме в тях. Начела съм се на какви ли не “скрити смисли” във всички политически посоки - от крайно ляво до крайно дясно. Наслушала съм се на всякакви доводи от типа “е ако не е така, как е”, “щом прави това, значи е еди как си”, “знам от вътрешен човек”, “твърди се, а и то си се вижда”, та до “абе айде, моля ти се”. Обяснявам си ги със същата тази журналистическа емоционалност, за която и започнах този текст, само че в превес над истината и разума. Каква е крайната цел на такова непрофесионално поведение? Единственият ми отговор, за съжаление е, че е много сладко да напишеш в някоя социална мрежа “аз казах ли ви?!”, “а сега тия, дето гласуваха/казаха/протестираха/избраха/писаха/показаха, къде сте?” или най-краткото, но все така обвинително “някой нещо?!”. 

Сигурно тук някъде се засмивате с ирония. И аз го правя, защото колкото и да съм се стремяла да си пазя онази, вярната чувствителност и да реагирам без обвързаности и двойни аршини, няма да си сложа ръката на сърцето и да се закълна, че съм чиста. Знам обаче, че винаги и много съм се старала да реагирам според това, което виждам, чувам, чувствам и мисля. Преценявам през човешките си аршини, защото това, че съм журналист, не ме прави безчовечна. Гледам да съм вярна на усещането си за справедливост. Затова и съм скачала срещу такива, които са ме мислели за “своя” - просто знам, че полето ми на работа е при жертвите, затова и винаги ще съм в опозиция. Но и аз съм си премълчавала ситуации, заради приятели! И аз съм се изкушавала да потърся теле под вола и триумфално да го изведа на паша. И на мен ми се е случвало да попадам в центрофугата на конспиративни теории и стратегически конструкти и съм им се доверявала именно, защото съм ги чувала от авторитети или хора, които харесвам. Просто днес, след четвърт век стаж в единствената професия (освен тази на хората на изкуството), която дава възможност в рамките на един живот да изживееш много други, все още ежедневно се боря за онзи баланс между обективната работа и чувствителността. Смисълът от търсенето и поддържането му е като този на фокусниците, дето въртят чинии на пръчки - загубиш ли го, чинията пада и се чупи на парчета. А после ти остава само един гол колец, на който можеш да развееш бяло знаме в знак на примирение, да се въртиш около него като куче на синджир или да се самонабодеш.

Чувствителността в журналистиката много прилича на чувствителността в лекарската професия. Предполагам, че и там, заради естеството на работа и мисията да дадеш лечение извън емоционалната ти аура, балансът между професионализъм и емпатия е труден. Но както в журналистиката (а и във всяка професия, отнасяща се до човешки живот и емоции), чувствителността, емпатията, милостта, състраданието са базисно необходими. И за тях винаги трябва да настояваме, да припомняме, да ги защитаваме. А когато усетим липсата им, да алармираме.

Чак след тях, когато сме подсигурили човешкото, идва време за експертизите, разследванията, доказателствата, изводите наказаните, защитените. Журналистическата работа започва преди тях и не приключва само с чувствителността. Това е комплексна работа, сложна и многопластова. Ако в нея има само емпатия и състрадание, тя би била просто хленчене и кряскане из фейсбук. Ако се базира само на разследвания, експертизи и изводи, ще е регистрация. Не, че е лошо, но нали журналистиката е работа в името на хората? Както и медицината, впрочем. 

Затова да не забравяме, че от другата страна на линията винаги стои човешко същество. И в точно определен момент от животите ни ние го срещаме. 

Нека е предпазливо. Нека е полека. И нека е щадящо. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт