Ако Господ имаше редактор

Всичко подлежи на редактиране. Въпросът е от кого.

Редакторът за непосветените е смътна фигура, прилича на оръженосец на автора. Обикновеният читател дори не си дава труд да погледне името на редактора в карето на книгата. Сякаш работата му е мълчаливо да поправя грешки и да вкарва творческото вдъхновение в релси.

Всъщност принципно точно това му е работата. Редакторът е последният човек, през когото минава един текст, преди да стигне от автора до читателя. Той е крайната инстанция, от която зависи да няма грешки – фактологически или стилови. Да няма дисхармония в текста – неравномерност на ритъма, която не се вижда с просто око, но - както в музиката - се усеща с други сетива. Редакторът дори в по-голяма степен от автора трябва да има усет за езика. Ако писателят се доверява на вътрешната си творческа сила, редакторът трябва да чете едновременно като автор и като независим читател. Трябва да бъде непоклатим мост между написано и възприето. 

Слабият редактор, който не притежава талант за тази работа, разчита на собствения си вкус, а не на обективни критерии. Не работи по усет и му липсва вътрешно убеждение извън егото. Той борави с понятия като "харесва ми“ и " не ми харесва“, които са приоритет единствено на читателя. Всъщност редакторът, който трябва да бъде само инструмент, така привнася себе си в чуждото слово, оставя белези и рани. 

Истински добрият редактор се познава по това, че знае повече от автора. А ако не знае, проверява. При това усърдно, до педантичност. Проверява, ако е истински добър, дори нещата, за които е уверен. Отбелязва, променя, уточнява всичко – термини, имена, места, културни и социални особености. Всяка грешка от този тип, която после читателят открива в текста, е най-вече по вина на небрежен редактор. 

Добрият редактор работи с автора непрекъснато. Разговарят, уточняват, дори спорят, но винаги в полза на текста. Целта е читателят да получи най-доброто, а не някой от двамата да надделее в процеса. Ако съвместната работа на писателя и неговия редактор-адютант се превърне във война, големият губещ е текстът. Много често е въпрос на его. Много често редакторът разполага с твърде много власт, а авторът – с твърде малко самоувереност. И това е дисхармония, която личи в книгата.

Редакторите днес у нас определено са в дълг пред авторите. Липсва им авторитетът на човек като Максуел Пъркинс например, дал на света Томас Улф, Франсис Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей. Работата на редакторите днес се свежда до регистрация и пощипване по текстове, а не е свързана с реална оценка на скритото дълбоко в тях. Не се усеща отношението към писаното слово като към жива тъкан. 

Така – упорито и продължително – се възпитават цели поколения слаби читатели. Защото и да четеш е изкуство. Защото еволюцията на вкуса се стимулира целенасочено. Защото именно редакторът е този, който може да помогне на цели читателски поколения да стъпят заедно на следващото стъпало в естетическите си предпочитания. Буквалното следване на вкуса на тълпата е пагубно за всички, ретроградно е.

Ако Господ имаше добър редактор, светът щеше да е по-добро място. А ако Библията не беше редактирана толкова зле, светът щеше да е по-разумно място. 

В крайна сметка – всичко подлежи на редактиране. Въпросът е от кого.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт