Финалът на трилогията на Лагеркранс

Откъс от предстоящата книга „Тя, която трябваше да умре“.

„Тя, която трябваше да умре“ – големият финал на трилогията на Давид Лагеркранс и на поредицата „Милениум“ – преплита политически скандали и властови игри на високо ниво с ДНК изследвания, хималайски експедиции, руски фабрики за тролове и организирана омраза в интернет. 

Лисбет Саландер седеше в хотелската си стая с изглед към Манежния площад в Москва и гледаше в екрана на лаптопа си. Видя как Микаел излиза от сградата на Фискаргатан. Не се движеше с обичайната си походка, изглеждаше, сякаш се е изгубил. Нещо бодна Лисбет, но тя нито разбра какво, нито отдели време да мисли за това. Просто вдигна очи от компютъра и се загледа към многоцветното сияние на стъкления купол отвън. Градът, който доскоро ѝбеше безразличен, сега я привличаше и тя обмисли дали да не зареже всичко, да излезе и да се напие. Но това бяха глупости, разбира се. Трябваше да спазва дисциплина. До голяма степен живееше пред компютъра и от време на време дремваше. Парадоксално обаче, отдавна не бе изглеждала толкова спретнато. Косата  ж беше къса и наскоро подстригана, пиърсингите ги нямаше, а тя носеше бяла риза и черен костюм, точно както на погребението. Не го правеше от почит към Холгер, това просто се бе превърнало в навик, а и Лисбет не искаше да изпъква. Беше решила да нанесе първия удар, вместо да чака като плячка в ъгъла. Ето защо се намираше в Москва и беше инсталирала камери на Фискаргатан в Стокхолм. Но цената беше по-висока, отколкото си беше представяла. Миналото ѝ я разкъсваше и я държеше будна нощем. Освен това врагът се криеше зад димни завеси, а тя трябваше да прекарва часове в прикриване на следите си. Живееше като бегълка и нищо от информацията, която търсеше, не идваше лесно. Едва сега, след повече от месец работа, се приближаваше до целта. Но не можеше да бъде сигурна и понякога се чудеше дали врагът все пак не е една крачка пред нея. Днес, докато разузнаваше и подготвяше операцията, имаше чувството, че я наблюдават.

Нощем понякога се заслушваше неспокойно след хората, които вървяха по коридора, особено след един мъж – беше сигурна, че е мъж – с вродена дисметрия. В стъпките му имаше повтаряща се неравномерност, а той често се спираше пред вратата ѝ, сякаш за да я подслушва. Върна назад. Микаел Блумквист отново излезе на улицата като тъжно кутре. Тя се замисли за него, отпи от уискито си и погледна през прозореца. Над Държавната дума се носеха тъмни облаци в посока Червения площад и Кремъл. Щеше да вали. Изглежда, се задаваше страховита буря, което може би беше за добро. Тя се изправи и се замисли дали да си пусне душ или вана. Вместо това се задоволи със смяна на ризата. Избра черна, струваше ѝ се подходящо. От тайното отделение в куфара си извади читата, модел на „Берета“, който беше купила още на втория ден в Москва. Прибра пистолета в кобура под сакото си и огледа стаята. Помещението не ѝ харесваше, също както и целият хотел. Беше твърде луксозен и натруфен, а долу в салоните бе пълно с мъже като баща ѝ, грандиозни задници, които смятаха, че притежават любовниците и подчинените си. Освен това хората понякога се обръ- щаха след нея и слухът за присъствието ѝ можеше от уста на уста да стигне чак до разузнавателните служби или до някой гангстер. Затова тя често седеше със свити юмруци, готова за битка, както сега. Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Не помогна много. Главата ѝ тежеше от безсъние и болка. Дали да не тръгне още сега? Беше все едно, нали? Заслуша се, но откъм коридора не се чуваше нищо и тя излезе навън. Беше отседнала на двайсетия етаж, близо до асансьора. Там стоеше мъж на около четиресет и пет години. Изглеждаше стилно, с къса коса, дънки, кожено яке и черна риза, също като нея. Беше го виждала и преди. В очите му имаше нещо странно, блестяха с различни цветове. Но това не интересуваше Лисбет.

Книгата може да откриете тук.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт