Доза хумор от П. Г. Удхаус

Откъс от предстоящата на български книга „Питайте Джийвс”, в превод на Жечка Георгиева.

Да разгледаме фактите, дами и господа, които в случая са от прости по-прости. Удхаус си остава най-забавният писател, от чието перо са излезли думи върху хартия. А с историите си за Джийвс създава най-доброто от най-доброто. Говоря като човек, чиято първа любов беше замъкът Бландингс и който по-късно извличаше безмерно удоволствие от Псмит. Но Джийвс е бисерът и ако някой се опита да ви разубеди, посочете му вратата.
Хю Грант

Често си мисля сутрин, докато си пия в леглото първата за деня чаша чай и наблюдавам как Джийвс пърха из стаята и ми приготвя облеклото, какво, по дяволите, ще правя, ако му скимне един ден да ме зареже. В Ню Йорк как да е, но в Лондон напрежението понякога е направо непоносимо. Имаше нееднократни опити от страна на подли твари да ми го задигнат изпод носа. Със сигурност ми е известно, че Реджи Фолджъм му е предлагал двойно по-висока заплата, а Алистър Бингъм-Рийвс (за чийто прислужник се носят слухове, че му гладел накриво ръбовете на панталоните) винаги когато ми идваше на гости, мяташе към Джийвс такива блеснали гладни погледи, изпълнени с неизразимо въжделение, че направо ми се свиваше сърцето. Работата е там, че Джийвс е просто непоносимо компетентен. Това бие на очи дори когато върши най-простата работа – например в начина, по който пъха копчетата за ръкавели в дупките им. Аз изцяло се осланям на него във всички кризисни положения и той никога досега не ме е подвел. Нещо повече – винаги мога да разчитам на него да услужи на кой да е от приятелите ми, ако е затънал до ушите в някоя кал. Ето например вземете заплетения случай със стария Бики и скръндзавия му вуйчо. Това се случи, след като бях прекарал вече няколко месеца в Ню Йорк. Завърнах се една нощ малко късничко в квартирата и Джийвс ме осведоми, докато ми поднасяше последната за деня чашка:

– Мистър Бикърстет мина да ви види тази вечер, сър, преди да се върнете.

– Така ли?

– Дори два пъти, сър. Видя ми се разтревожен.

– Значи, ти се видя излязъл от релсите?

– С такова впечатление ме остави, сър.

Аз отпих от уискито. Мъчно ми стана, че Бики си има неприятности, но, от друга страна, се зарадвах на въз- можността за непринуден разговор с Джийвс, тъй като от известно време отношенията ни бяха обтегнати и ми беше твърде трудно да подхвана тема, която да няма пряко отношение към моята личност. Работата беше там, че реших да си пусна мустак – не му е тук мястото да обсъждаме прав ли бях или крив. Важното е, че мустакът режеше Джийвс право през сърцето. На никаква цена не се съгласяваше да се примири с него и ми се налагаше да живея в атмосфера на постоянно неодобрение, докато накрая ми писна. В края на краищата никога не съм отричал, че по въпроса за облеклото мнението на Джийвс в повечето случаи е меродавно и трябва да се вслушвам в него, но играта според мен загрубяваше, щом като бе решил да редактира и лицето ми, а не само дрехите. Едва ли някой ще ме нарече инат и нееднократно съм отстъпвал кротко като агънце-багънце, когато Джийвс се е обявявал срещу мой любим костюм или вратовръзка, но когато личният ти прислужник предяви претенции към горната ти устна, човек просто е принуден да тропне с крак и твърдо да му се опълчи.

– Каза, че отново ще мине, сър.

– Нещо се е случило, Джийвс.

– Да, сър.

Аз замислено засуках мустак. Това прободе Джийвс право в сърцето, така че зарязах заниманието си.

– Прочетох във вестника, сър, че вуйчото на мистър Бикърстет пристига с парахода "Карамантик“.

– Не думай!

– Негова светлост херцог Чизик, сър.

Това беше ново за мен – не знаех, че вуйчото на Бики е херцог. Просто невероятно колко малко неща знае човек за приятелите си. С Бики се запознах на една весела сбирка на Уошингтън Скуеър7 скоро след пристигането си в Ню Йорк. Предполагам, че съм усещал известна носталгия, защото Бики ми хареса от пръв поглед – още щом разбрах, че и той е англичанин и дори е следвал в Оксфорд по същото време, когато и аз бях там. Освен това беше адски тъп, така че ние естествено се привлякохме. И докато си сърбахме кротко питиетата в едно ъгълче, което не беше фрашкано с художници и скулптори, той ми стана още по-мил с рядко талантливата си имитация на булдог, преследващ котка. И макар че впоследствие много се сприятелихме, единственото, което знаех за него, бе, че вечно страда от липса на налични и че има някакъв вуйчо, който от време на време облекчава тегобата му с парични преводи.

 

– Щом като херцог Чизик му е вуйчо, защо и Бики няма някаква титла? – запитах аз. – Защо не е лорд Едикойси?

– Мистър Бикърстет е син на покойната сестра на негова светлост, която се омъжила за капитан Роло Бикърстет.

Джийвс знае всичко.

– Бащата на мистър Бикърстет също ли е покойник?

– Да, сър.

– Оставил ли му е пари?

– Не, сър.

Взех да проумявам защо бедният Бики беше постоянно затруднен. За случайния и непросветен наблюдател може да е голяма работа да имаш вуйчо херцог, но проблемът със стария Чизик беше, че въпреки огромното си богатство, въпреки че притежаваше, кажи-речи, половин Лондон и около пет графства на север от столицата, той беше прочут пестеливец, ако мога така да се изразя. Или, както американците ги наричат тези хора – невиждана скръндза. Щом като родителското тяло не е оставило нищо на Бики и той разчита на подаяния от дъртия херцог, значи, здравата го е закъсал. Но не мислете, че затова ме е търсил настойчиво – Бики никога не вземаше пари назаем. Твърдеше, че предпочита да има приятели, и затова по принцип не крънкаше пари.

1843 magazine

Книгата, в превод на Жечка Георгиева, художник Тодор Ангелиев, може да откриете ето тук.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт