Покана за лятно пътуване

В разгара на лятото правим едно вълнуващо и любовно пътешествие, благодарение на Труман Капоти и неговия неподражаем стил. 

"Всеки, който пише днес, дължи нещо на Капоти“.
"Ню Йорк Таймс“

Клайд застана нерешително на прага; не искаше да идва, беше казал, че не е облечен както трябва; а сега звънът на телефона сякаш будеше у него още по-голямо колебание. Грейди го настани на възглавницата. Насред стаята имаше грамофон и куп плочи. Понякога, когато беше сама, обичаше да се изтяга тук и да си пуска бавни песни, които чудесно вървяха с всевъзможни шантави мисли.

– Пусни грамофона – каза тя и учудена, че позвъняванията още продължават, отиде да вдигне телефона.

Беше Питър Бел. Вечеря? Как да не помни, разбира се, но не там, не и в "Плаза“, за бога; не иска и китайска кухня; разбира се, че е съвсем сама, каква веселба? А, грамофонът... да, Били Холидей; добре, "Пом суфле“, точно в седем, дотогава. Когато затвори, Грейди си пожела Клайд да попита кой се е обадил.

Но той мълчеше. Затова тя каза по своя инициатива:

– Колко хубаво. Все пак няма да вечерям сама – Питър Бел ще ме заведе на вечеря.

– Мм... – Клайд продължи да рови из плочите. – Ей, имаш ли "Долината на Ред Ривър“?

– За пръв път я чувам – каза тя припряно и отвори френските прозорци.

Можеше поне да я попита кой е Питър Бел. От балкона виждаше камбанарии и знаменца високо над града, трептящи в плътния следобед, макар че небето вече ставаше трошливо и скоро щеше да се раздроби в здрача. Дотогава той може би щеше да си е тръгнал. При тази мисъл се върна в стаята очакваща, нетърпелива. Той се беше прехвърлил от възглавницата на леглото; седнал на ръба, всред огромното легло изглеждаше тъжно свит – и неспокоен, сякаш можеше някой да влезе и да го хване тук, където не му беше мястото. Прегърна Грейди, като че търсейки закрила от нея, и я претърколи на леглото до себе си.

– Отдавна чакахме това, сладурче – каза, – сигурно ще е страхотно да го направим в леглото.

Беше застлано със синьо и това синьо се ширна пред нея като плитко небе; но леглото ѝ се стори непознато, имаше чувството, че го вижда за пръв път; странни езерца от светлина накъдряха копринената повърхност, възглавниците бяха неизследвани планини. Тя не изпитваше страх в колата, в горичките, които бяха открили оттатък реката в Палисейдс; но леглото със своите езера, небеса и планини изглеждаше така внушително, така строго, че я стресна.

– Да не ти е студено? – попита той.

Тя се притисна до него, искаше ѝ се да мине през тялото му.

– Не, нищо ми няма – поотдръпна се: – Кажи, че ме обичаш.

– Казах го.

– Не, не. Не си. Слушах те. Никога не го казваш.

– Добре де, почакай малко.

– Дадено.

Той седна в леглото и погледна часовника на отсрещната стена. Минаваше пет. След това с ре шителен жест си свали якето и взе да си развързва обувките.

– Клайд, няма ли да го направиш?

Той се ухили.

– Ще го направя, и още как.

– Не говоря за това и не ми харесва начинът, по който приказваш – все едно съм уличница.

– Я недей се превзема, гълъбче. Не ме домъкна тук, за да ти приказвам за любов.

– Отвращаваш ме.

– Чуйте я само! Тя е обидена.

Последва мълчание, което закръжи като наранена птица.

– Искаш да ме удариш, а? – попита Клайд. – Знаеш ли, харесваш ми, като се цупиш; много ти отива.

Грейди грейна в ръцете му, когато той я повдигна и я целуна.

– Още ли искаш да го кажа?

Главата ѝ се отпусна тежко на рамото му.

– Понеже ще го направя – продължи той, като си играеше с косата ѝ. – Съблечи се... и ще ти го кажа

както трябва. В нейната гардеробна имаше тоалетка с трикрило огледало.

Докато откопчаваше гривната си, Грейди виждаше в огледалото всяко движение на Клайд оттатък.

Той се съблече бързо, захвърли дрехите си където падне; останал само по гащета, запали цигара и се протегна, а цветовете на залеза обагряха тялото му; след това, загледан в нея с усмивка, той си смъкна гащетата и застана на прага.

– За това ли говореше? Това ли те отвращава? 

Тя поклати бавно глава, той рече: "Обзалагам се, че не те отвращава“, а огледалото, разтърсено от падането на стола ѝ, хвърли в мрака блестящи стрели. Минаваше дванайсет и Питър, повишавайки глас, за да надвика пулсиращия ритъм на румбата, поръча на бармана още един скоч; погледна към дансинга, мъничък и толкова претъпкан, че танцуващите се сливаха в обща анонимна маса, и сE зачуди дали Грейди изобщо ще се върне. Преди половин час тя го остави уж за малко, отскочи да си напудри носа, както той предположи; сега обаче му хрумна, че може и да си е отишла – но защо?

Само защото той не изръкопляска, когато му описа, при това с недомлъвки, прелестите на любовта? Трябваше да му е благодарна, че не ѝ спомена нито дума от всичко, което му идеше да ѝ каже. Била влюбена; чудесно, той ѝ вярва, макар това да го вбесява; но нима смята да се омъжи за онзи тип?Въпрос, който не бе посмял да зададе. Подобен развой му изглеждаше непоносим и реакцията му при мисълта за такава възможност дотолкова го наелектризира, че след безчетните мартинита и уискита все още се чувстваше болезнено трезвен. През последните пет часа бе осъзнал, че е влюбен в Грейди Макнийл.

Книгата "Лятно пътуване" може да откриете тук.