В света на Труман Капоти винаги има място за музите

По средата на 50-те години, в разгара на Студената война, една оперна трупа от Съединените щати пристига в Съветския съюз на турне с "Порги и Бес“ на Гершуин. Събитието е изключително и безпрецедентно. Стотина американци, малко шарено общество от артисти, журналисти, хористи, сценични работници, деца и съпруги: всеки със своите представи за съветския комунизъм, всички заедно – еднакво неподготвени и неопитни.

Сред журналистите в групата се намира и Труман Капоти, тогава трийсетгодишен. Задачата му, като на всички акредитирани от периодични издания журналисти, е да покаже огромния и блестящ успех на американската постановка; успех, в който никой не се съмнява. Така започва това странно пътуване, дало сюжет на книгата. След близо седмица люшкане във влак, който носи гръмкото име Синия експрес, но предлага скромни удобства, трупата пристига в Петербург. И нищо не потръгва според техните нагласи и планове. Срещата между Изтока и Запада, между съветския комунизъм и американската демокрация се оказва непреводима в термини на предварителните очаквания и за двете страни. Капоти описва поредица от срещи и разминавания между американските артисти и съветските хора, които с искрено любопитство се тълпят около тях, стремят се да ги докоснат, включително в най-буквалния смисъл, да усетят вкуса на Другия свят.

Може да ни се стори, че това е разказ за куриозното в примитивния манталитет на хората, останали да живеят отвъд непробиваемата Желязна завеса. Същото навярно са си представяли и шефовете на списанието, което командирова Капоти. Писателят обаче превръща традиционния журналистически репортаж в увлекателно, остроумно и злободневно повествование. Никой не е пощаден от неговата проницателна наблюдателност.

Наистина, жителите на Петербург, представителите на Културното министерство, различните служители на съветската бюрокрация са описани сатирично, без да се крие примитивизмът на техния битов живот и с очакваното изумление пред неразбираемото, "нецивилизованото“ в тяхното поведение. По същия начин обаче са видени и най-културните сред културните представители на американската нация. Артистите с техните мании за величие, със смешната суета на битовото им поведение; журналистите със склерозиралите рецепти на тяхното писане; продуценти, сценаристи, дипломати – сковани в рамките на зависимостта им от публичното внимание…

Американската делегация изглежда като менажерия, в която случайността е натъпкала обикновени хора с големи амбиции, дребни характери с лъскава и показна външност. Репортажното начало е силно изявено в пределната откровеност, с която авторът назовава истинските имена на своите герои, документира подробности около срещите с тях. Днес всеки може да упрекне Капоти в политическа некоректност заради очевидните акценти върху специфичните слабости на "черните“ актьори от трупата. ("Порги и Бес“ се е смятала за "негърска“ опера, затова част от предизвикателствата на съветското турне е било присъствието на множество екзотични представители на "черната раса“. За да си представим изумлението на съветските хора, можем да си припомним удивителните описания, оставени от нашия демократ-писател Алеко Константинов по времето на неговото пътуване до Чикаго и назад: черни муцунки в бели бонета, които се разхождат по улиците като истински хора…) Разбира се, нито Алеко, нито Капоти са били възпитани в идеите на социалния конструктивизъм; още по-малко са били подготвени да мислят плуралистично, в мултикултурен план. "Музите се чуват“ обаче е много  увлекателен, остроумен, проницателен разказ на журналист, който търси начин да бъде писател, като използва предимствата и на двата жанр. (С тази книга започва вторият период в творчеството на Капоти, скоро след нея излиза "Закуска в Тифани“, а малко по-късно и "Хладнокръвно“.)

Колкото до самото заглавие, то е част от едно изречение, любимо на другаря Савченко от съветското Министерство на културата: Когато топовете се чуват, музите мълчат; когато топовете замлъкнат, музите се чуват. При Капоти обаче то се превръща в метафора на новия стил, който той постепенно напипва и който ще стане негово откритие, негова запазена марка. За музите винаги има място, дори в суетнята на ежедневието и сред грубостта на обичайните нрави; трябват само уши, които могат да чуват скритото, онова, което гърмежът на топовете прикрива.

 "Музите се чуват“, превод от английски Искра Ангелова, ИК Колибри, С., 2018, може да открете тук.