Изкуството и скандалите

Хората обичат скандалите. Обичат и изкуството. Като се съберат двете обичани неща заедно, става голямо меле. Като в пиянски бар – някой някого обира, а после всички влизат в масов бой. Накрая не е ясно кой е виновният, откъде е тръгнало всичко и затова ситуацията е обречена да се повтаря непрекъснато.

Проблемът с авторството в изкуството все по-рядко е обсъждан в контекста на несправедливостта. Най-често е жълт, скандален, повод за сатирични изяви в социалните мрежи. Но нищо не се променя. 

Не, не плагиатството и фалшификатите са основната болест. Те са само симптом. Съсипвано от години – целенасочено и случайно – естетическото чувство вече линее и дори експертите не са в състояние да го съживят. Самите те са подвластни на изкривеното мислене, в което дефиницията за изкуство се свежда до "нещо за гледане/слушане/четене“.

Преди няколко години популярен беше един млад поет, който беше издал две стихосбирки, леко променяйки отдавна казани от други творци неща. Когато стана ясно, че се е оплел в плагиатството, Августин Господинов се оправда с едно изказване на Джим Джармуш: "В света няма нищо оригинално, крадете каквото можете, ако това подхранва въображението ви“. Тогава реакциите не бяха еднозначни. Всъщност поетът получи огромна подкрепа от хиляди хора, които захласнато бяха чели "негови“ стихове. Трябва да му се признае обаче – вече не издава стихосбирки.

Преди няколко години в Евровизия (макар и попконкурсът да е на ръба на представата за изкуство), се появиха очевидно крадени песни. Скандалът не беше грандиозен, само смешен и маргинално незначителен.

От време на време някой се сеща да възроди дълго тлеещия скандал около книгите на Николай Хайтов, усърдно събирани от творби на неизвестни за широката публика писатели. И там нещата си висят недоказани.

Една "поетеса“ от Бургас беше осъдена, защото издала под свое име стихове, писани от известни и не толкова известни поети. Тя май си остава единствената, понесла някакви последствия от кражбата. Но нейният случай не беше достатъчно шумен.

В Университета на Пенсилвания поетът Кенет Голдсмит е въвел "научна“ дисциплина, наречена "Некреативно писане“. Студентите в нея се оценяват за най-добро плагиатство, оригиналността се наказва. Обосновката на този подход е, че завършилите трябва да търсят мястото си в свят на изкуството, в който всичко вече е казано и няма нужда да се въвеждат и съчиняват нови неща. 

Плагиатството се превръща в естетическа цел. Всички ние го позволяваме. В дъното на това явление е вярата, че всеки има право да се изяви, да бъде творец, независимо дали притежава талант или не. В крайна сметка, идеите хвърчат във въздуха, нали? В българския закон за авторско право изрично е казано, че идеята не е обект на защита. Е, някой може да я е реализирал вече, но ако малко промениш оригинала, ставаш просто нов интерпретатор. Колко удобно!

Всъщност, ако в скандала с изложбата "Български модернизъм и авангард“ не бяха намесени пари, това щеше да е малко смешно отклонение от ежедневието. Нямаше да се стигне до толкова много спорове и тревоги. Щеше да отмине почти незабелязано, вероятно дори щеше да има хора, които да твърдят, че няма нередности. 

Сирак Скитник и корица на Малика Фавр за The Kama Sutra 

Това усещане за "всепозволеност“ (терминът е на проф. Амелия Личева) е обхванало всички. То е довело до готовността на изкуствоведите да си затворят очите и да подценят публиката. Скандалите, свързани с плагиатство, са дребни скандалчета, опитът го показва.

Но този път са намесени пари. За подправените картини е било платено, а и вероятно е било предвидено да се плати още повече – вече от институции като НХГ или държавата. Представям си какво се е въртяло в главите на тия, дето стоят зад издънката. Нещо от типа: "Дори да забележат, ще поговорят малко и ще отмине“. И обикновено наистина става така.

Фалшификацията е от същата категория. Когато подправяш нещо с цел да увеличиш стойността му, плюеш на контекста, превръщаш творчеството в нищо незначещо занаятчийство, унижаваш труда и духа на хора, които са вложили таланта си в създаването на красота.

А целта е проста – пари. Пазар. Той е всеяден, той не се интересува от качеството, а от блясъка. Варак или злато – няма значение, ако заслепява. Днес твърде много хора вярват, че изкуството е само името върху творбата. Затова се фалшифицират не само творби, а и послания. Вълнението вече не идва от красотата, тя е неразпознаваема и подменена. Идва от скандалите покрай нея.

Няма на кого да се доверим, за да се ориентираме в джунглата от лъжи, подменени или маскирани полуистини и ерзаци. А и пазарът е като зъл бог – под неговата власт само ти се струва, че имаш избор. Простичко е всъщност: когато всичко е изкуство, нищо не е изкуство.