Аркангел на най-тънката душевна “Еструна”

Аркангел на най-тънката душевна “Еструна” Албумът “Al Este del cante”, носител на Латино Грами за 2018-та година, ще звучи на живо в София с български народни гласове и испанско фламенко

Има един фантастичен концерт, който предстои да се случи у нас, а някак незаслужено малко се говори за него. Казва се “Al Este del cante” и представя едноименния албум на проекта “Еструна - Аркангел и Нови български гласове”. Веднага ви казвам малко повече за тази мащабна и многостранна музикална работа, сътворена от талантите и труда на група чудовищно добри международни музиканти от България, Испания, Италия и др.)

Франсиско Рамос Аркангел е един от най-известните и обичани изпълнители на фламенко в света. “Нови български гласове Еструна” е певческа формация, създадена и работеща под диригентството на музиканта, композитора и преподавателя от НБУ Георги Петков. Достатъчно е да кажа, че под неговата палка са пели Националния фолклорен ансамбъл "Филип Кутев” и женския хор “Български гласове - Ангелите”, а в колаборация с него са работили свезди като Адриано Челентано, Боби Макферин, Антонио Форчоне и други.

“Новите български гласове” пък са единайсет български момичета с прекрасни гласове, които чудесно си партнират с гласа на Аркангел и инструментите на музикантите Дани де Морон (Испания, фламенко китара), Рикардо Морено (Испания, китари), Хосе Мануел Посада " Eл Попо" (Испания, контрабас) и Агустин Диасера (Испания, перкусия). Десетте мелодии от албума “Al Este del cante” (“На Изток от песента”), издаден на 9 март 2018-та година, са нещо, което никога не сте чували. Не само, защото точно този проект е носител на “Латино Грами” за най-добър латино албум за миналата година. Всъщност това е музика, която стъпва върху музикална традиция, създавана векове в двата края на Европа - Испания и България. Тя събира в едно традиционните ѝ елементи, но ги интерпретира така, както въображението дори не може да си представи. Няма да е точно да нарека това просто импровизация на тема испански и български фолклорни традиции.

Албумът, който може да чуем на живо в София на 31 март от 20.00 часа в в зала 1 на НДК (като част от цялостна, обновена програма специално за концерта), е нов тип музика. Той е разговор, заиграване, взаимно опознаване, от което се ражда нещо нечувано, експериментално и изключително красиво. Много ми се иска да мога да облека тези свои възторжени думи в по-професионална лексика, но като любител лаик на музиката не разполагам с адекватно знание и речник. А и струва ми се, че за “Al Este del cante” на Аркангел и “Еструна” трябва да се говори и обикновено, разбираемо, не само музиковедски. Защото това, което ще чуете е отвъд думите.

То е друг език, друга реалност, в която попадаш без онова тръпчиво усещане, че не си си на мястото, както се случва в голяма част от музикалните експерименти днес. Музиката тук не просто те допуска до себе си, а те търси, вика те. Чуваш я в онези толкова раздиращи сърцето провиквания от фламенкото и спокойната, балканска мъдрост на нашето многогласие. Разпознаваш родна мелодия, запяваш я на ум, а после към твоето пеене се присъединява мъжкият глас на Аркангел, който те понася в съвсем други небеса. Средиземноморие и Родопска свежест, огнената жега на Андалусия и хладината на Пирин, ритъмът на кастанетите и кухия удар върху тялото на китарата в едно с ромоленето на българските женски гласове. Мисля си, че ако безграничността може да е музика, то тя би била точно тази…

Фламенко чух за първи път, когато бях на шест години. Баща ми се върна от Испания и наред с едни невоъбразимо красиви кожени сандали с дебели подметки и плътни каишки, които носих докато пръстите и петите ми не ги обгърнаха отпред и отзад, донесе винилова плоча с тази музика. На обложката ѝ танцуваше жена с красива червена рокля с плътни волани. Под тях се виждаха скарпини, сякаш току-що ударили като конски подкови земята. Ръцете ѝ стояха в обръч високо вдигнати над главата ѝ и всеки мускул по тях беше като опъната струна. Черните телца на кастанетите, стегнати в обръча на пръстите ѝ, изглеждаха като малки обли камъни, които ей сега гневно ще запрати нанякъде. Зад гърба ѝ на столове седяха мъже. Китари, вдигнати пред лицето длани, един спуснат като от небето микрофон в средата, примижали очи. Помня точно как внимателно сложих игличката на грамофона в края на плочата, припукването след това и изумителния ритъм, който като ток мина през цялото ми тяло. После спонтанния ми детски опит да го прихвана и да го повторя. И докато с детска длан тупкам по облегалката на домашния диван, запява глас. Не запява всъщност, а някак се провиква. Болезнено, магично, все едно изплаква нещо, което по друг начин няма как да преживее. Препуска по звуците на китарата, бяга от ритъма на кастанетите, за да се върне пак при тях и да им избяга отново, притичва в ударите на стъпалата по пода, затихва и извиква наново. Да се каже, че бях пленена, е твърде литературно. Бях шашардисана! Според шесгодишния ми опит музиката беше нещо мелодично, което се запява леко, нещо сякаш “между другото”. Беше фон на важните неща, които правиш в живота си, съпровод на тържество за пред родители. Музиката беше следобедните сесии на баща ми, който слушаше сам класически произведения и си дирижираше, а аз шпионирах това негово удоволствие през полуоткрехнатата врата на панелния ни хол.

Малките музикални интермедии от детските ми плочи, приспивните песни, естрадните хитове от онова време - това беше музиката, която познавах. И фламенкото дойде в живота ми, за да ми отвори не само хоризонт към самото себе си, но и към другата, “различната” музика - тази, пред която оставаш без думи, която преживяваш на толкова нива, че не разполагаш с думи да я опишеш - не ти стигат зарядите им, в каквито и комбинации да ги използваш. Музика, която всъщност дълбоко те… шашардисва! Точно това е думата - шашардисване.

Не бях изпитвала нещо подобно с българската народна музика. В детските ми години тя ми беше досадна. Дълго време нямах представа защо, но впоследствие си дадох сметка, че през 70-те и 80-те години на миналия век поради политическата конюнктура у нас беше толкова трудно да следиш световния музикален поток, че подминавахме всичко, което ни беше даденост (като фолклора). Той така и така си беше наш, макар и минимализиран до няколко игриви песнички, които учехме в часовете по пеене. А и общата нагласа към народната музика на обществото, силно пленено по онова време от индустрията, града и големите мащаби, от диското, рока и тяхната труднодостъпност у нас, беше по-скоро мълчаливо изтърпяване на дидактично припомняне на корените, отколкото реално оценяване на стойността на фолклора като цяло.

“Много ми е селска”, казвахме за народната ни музика като бяхме тийнеджъри. И това беше лоша оценка. За да се върна отново към това, което и аз като всички българи нося като ритъм във вените си, мина време, в което нарочно или по стечение на обстоятелствата обогатявах слуха си. Минаха мелодии и музикални стилове, концерти, групи, припявания в компании, слушане, крещене с пълно гърло на хитове, докато карам кола към морето. И някъде там, в средата на съзряването ми като човек, фолклорът се върна от само себе си. Намести се първо в любимата песен на баща ми “Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си”, която днес и аз пея. После от детството се върна и целият репертоар на Гюрга Пенджурова, който майка ми държеше да изпълни до последната песен, все така в колата, докато пътувахме заедно нанякъде. Дойдоха многогласните изпълнения на българските гласове (във всички съществуващи формации), Теодосий Спасов и импровизациите му, Нина Николина, Горан Брегович и нашите певици, “Ева квартет”, Гергана Димитрова, “Булгара” и Костадин Генчев, Явор Русинов и “Булгаро”, група “Нуша” и нейната създатетелка Нели Андреева…

Някой ми беше казал, че разбирането от вино и джаз идват с остаряването. Не вярвам абсолютно в това, защото фламенкото не е по-елементарна музика, а ми се случи да го усетя едва шестгодишна. Истинската ми среща с българския фолклор обаче се случи точно по този сценарий - с годините, в които сетивата и емоциите ми се учеха на дълбочини. Затова знам, че няма специално време за дадена музика - всеки път е време за нея, стига да проговори на нещо у теб, което си търси разговор. Музиката е отвъд времето, затова и то не може да я владее. Доказателство за това е именно “Al Este del cante” на Аркангел и “Еструна” Нови Български гласове.

Не знам доколко успях да ви запаля по това, в което аз вече няколко пъти горях, чрез този проект. Но знам, че на 31 март 2019 има едно единствено място на света, където си заслужава да бъда - зала 1 на НДК. И аз ще бъда там, за да ги чуя отново. Заслужава си толкова, колкото не можете да си представите.

Билети за концерта на Еструна - Арканхел с Нови български гласове може да намерите в мрежата на Eventim