Да живее Варна

За хората, които обичат Варна.

Този текст не е за онази Варна, от която нямах търпение да си тръгна, онази, която разпръсна мен и приятелите ми и ни откъсна от хората, които обичаме, изпрати ни надалеч и ни накара да се разхождаме по любимите ни улици с помощта на Google Street. Не е и за онази Варна от едно време, защото аз не я познавам и няма как да пиша за нея. Не е за заведенията от едно време, за компаниите от едно време, за малкото Казино, за Ротманса, за дискотеката Преслав, за вуйчо ми, който е бил единият от петимата западно облечени мъже (и още е!), не е и за онзи таван, в който са въртяли плочи, пак донесени от вуйчо ми, не, не е за миналото.

Travelblog

За Варна в 6.30 сутринта на Великден е, когато зимата току-що си е отишла и пролетта идва в бледорозово като устни. За туптенето на сърцето, когато усеща, че душата му се връща в тялото след дълго обикаляне. За цялото целуване, което се случва във Варна. През всеки един сезон. За плажа като убежище и философия. За това, че ние не ходим на море, а слизаме до плажа. Слизаме по стълбите на съзнанията си и се разпиляваме в морето. За замръзналите крака през зимата, сополите, червените от студ ръце, хлъзгането и падането на буните. За вълнолома, фара, хората, които ходят там, тъжни, самотни, със синьо вместо сълзи, за влюбените, за всички нас на 15, 20, 60, за ръждясалите стълби, за Ролбата и Кубо, за тунелите, които правя от едното до другото, за усещането любимите ти хора да са в радиус от 500 метра от теб, за излизането без уговорка и срещането на всички, за Севастопол, в 12 ч. на Севастопол, за безспирното вървене надолу, към синьото, във Варна се върви надолу, дърпа те и те тегли, за скритите пейки, за онези, които местим на най-тъмните места (заради което някой сега ни благодари), за всичките сутрини, в които се прибираме боси, за Шишковата градинка, за крещенето на "Сбогом, моя любов", за краденето на цветя, за "колко е хубаво, колко е хубаво да си млад", за Варна, от която всички си отиват, Варна на разбитите сърца, Варна, в която оставаш едва дишащ,защото залезите са болезнени, не са достатъчно категорични, а се спускат бавно и тежко, докато фарът започне да свети, за старите къщи и белокосите старици от Гръцката махала, за малките тавани, за изтръгнатите звуци на пиано, които се чуват из малките улички, за светлината, най-изящната светлина, в 7 вечерта през лятото, играе си с листата, вятърът те гъделичка, за нощното къпане в морето, за сутрешното, безцелните разходки в 2 сутринта, непрекъснатото желание за нещо ново, което няма откъде да дойде, за Гледката, за Галата, за пясъка в обувките,който ти напомня някого, за Варна, в която щом стъпиш, искаш да се влюбиш, да направиш малко дървено бунгало или да обърнеш лодка на някоя от буните, в която да живеете, Варна с делфините, които понякога се виждат, с училищата, които имат дървета в средата на двора и под които се случват вълшебства, Варна със "слизай, под вас сме", с изречението, което става дежурно, когато се усетят първите щрихи на септември "къде ще ходим сега", с всички стотици, хиляди самотни и тъжни хора, които осветяват малките балкончета на града, с всичко, което вече го няма и няма как да се случи отново, с безвъзвратно отнетото, с изтеклото, с изпразненото от сърцето като през втората седмица на септември, когато някой покрива града с тюл и всичко става жълто и тъжно, с желанието да се завържеш за някой стълб и да останеш там, във Варна,където са всички, които обичаш, още малко, още малко, Варна е в леглото ти, с целия пясък, който носиш, малките лични плажове, Варна като място за среща,като декор на филм, като място, от което да взимаш, Варна, в която всички се познаваме. Варна с ходенето на училище с бански, защото е лесно да се спуснеш до плажа. С всички недели, бавни недели, слънчеви, пълни с хора, пълни с носталгия, недели, за които мечтаем, протяжни и лениви, в които си почиваш от щастието. Варна с целия смях, алкохол, дим, тъга, срещи, раздели, цялото "кибичене", с нашето си говорене,нашите думи, стирка, буна, бунак, катил, обичам те, не искам да си тръгвам, хубаво ми е, защо да си тръгвам, с хилядите въпроси и нито един отговор.

Rossiwrites.com

Варна в която нищо не се случва, казват. Но само във Варна мога да тичам и да се хвърлям със засилка от Слънчевия часовник до Венци Барабаниста и да знам, че има кой да ме хване. Защото само Варна знае всичко онова, което никога няма да бъде написано, никога няма даже да бъде споделено, прекалено чупливо е, тайно е, вълшебно е, едва ли изобщо някой ще го изговори, няма да придобие никаква форма, а просто ще остане там като паметник на младостта, като музей на спомените, на миризмите, на косите на всички момичета, така красиво разпилявани от вятъра.

И в медните утрини на май, когато всичко започва отначало, Варна се съблича тихо, нежно, бавно, събува обувките си, сваля грима, малко се притеснява, срамува се, а ти я гледаш гола и боса и си казваш – Господи, колко е хубава.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция