Кирил Кадийски на 75

На рождения ден на поета споделяме любими откъси от новия му превод на „Ад“

„Отвъд мотивите на начинанието остава демонстрацията на безпрецедентно версификационно изящество – виртуозно транспониране на превъзходните римни секвенции от оригинала, което отваря нови хоризонти и за българското римотворчество, насищане на стиха с вокали, което го доближава до песенността на италианския език, както и непостигано по-рано уподобяване на „сладостния нов стил“, оползотворен от Данте и култивиран до съвършенство в неговата поема. Всичко това прави за първи път възможен един не просто незатруднен, а и удоволствен прочит на „Ад“, в който читателят може да се потопи, отдавайки се на динамиката, ритъма и благозвучието на текста.“ - Клео Протохристова

Кирил Кадийски е поет, преводач и есеист. Превежда от френски - Вийон, Молиер, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, и руски - Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Автор е на единствената книга с палиндроми в българската литература „Още нещо"“и на поетическата антология "От Вийон до Виан". Негови книги са издавани във Франция (9 поетически книги), Испания, Гърция, Сърбия, Румъния. Стиховете му са превеждани на английски, немски, италиански, полски, словашки, унгарски, руски, белоруски, украински, турски, македонски. Кирил Кадийски е носител на редица престижни награди, сред които са: „Иван Франко“ - Украйна, „Голямата европейска награда за поезия“ - Румъния, „Макс Жакоб“ - Франция.

На рождения му ден споделяме любимите си откъси от новия превод на Ад“ на Данте. 


Откъс от Песен Първа

На попрището жизнено в средата

не знам от пътя как се отклоних

и в мрачен лес ме свари тъмнината. 


Все още ме обзема ужас тих, 

видяното там може да те смаже; 

така се смаях аз и ужасих, 


че и смъртта е по-приятна даже! 

Добър урок в житейската юдол – 

и струва си това да се разкаже. 


Кога и как съм свърнал в тоя дол, 

в просъница било е, Боже прави;

все тъй се лутах в глухия раздол, 


успял да опне нервите ми здрави

и клетия живот да ми вгорчи –

и стръмен хълм пред мене се възправи. 


И аз, към свода пуст възвил очи, 

съгледах как по голите му плещи 

го милва вече слънцето с лъчи, 


а тръпнеше под ласките горещи 

и езерото на сърцето, в плен

доскоро на видения зловещи. 


Откъс от Песен Втора

О, Музи, сили влейте в мойта гръд! 

О, Дух, царящ в небесните селения, 

стори и мойте песни да искрят! 


Попитах моя спътник: „Въжделения

човешки ли това са – с пламък чист, 

или са дързост на неутоления? 


Да, там синът прославен на Анхиз 

е слизал и това не е без смисъл: 

Всеможещият в тоя свят след низ 


от славни подвизи го бе орисал 

баща да стане, праотец на Рим – 

това Поетът сам го е описал, – 


и той, храбрецът, тук неуморим, 

и оня свят избродил и тогава, 

видял и чул неща сред вой и дим, 


издигнал град, достоен за прослава.

След време и Избраният съсъд,

и той по стъпките му сам минава, 


да зърне Бога, да го осенят 

видения, та в други да подклажда 

и вяра, и надежда. Но гласът 


отново в мене плахо се обажда, 

че аз не съм ни Павел, ни Еней. 

Нима това не е безумна жажда? 


Откъс от Песен Пета

Тук Минос – страшен съдник, див, със зла

душа – наказва, ред налага в Ада.

Душа престъпна, още недошла – 


пред него почва да се изповяда,

чул-недочул, и вече е решил –

показва є в кой кръг от днес ще страда: 


зависи колко пъти е увил 

опашката си той около кръста. 

Нов грешник влиза, морен и унил, 


и заразправя как си носил кръста...

Но чул присъдата си, изпищи

и сгромоляса се в мъглата гъста. 


„Ти, който жив си влязъл, кой си ти – 

ме стрелна зъл и връхлетя ме Минос, – 

не се надявай да те защити 


друг някой... само ще ти бъде в минус

това, че лесно влязъл си.“ – „Назад –

му каза спътникът ми, – твоят принос 


е тук да слагаш ред в самия Ад. 

Щом горе са решили, всичко може, 

а може който иска в тоя свят.“ 


И почна се след малко, мили боже, 

и плач, и вой – не вият тъй дори 

когато близък е на смъртно ложе. 


И както с рев в крайбрежни канари 

през бурна нощ вълните побеснели 

се бият яростно и всичко ври, 


кипи – тъй вихри в мрачните предели 

сред облаци от дим лютив и прах 

душите безприютни са подели. 


Въртят се в кръг сред ужас див и страх

и стенат те, и ронят се въздишки:

ах, няма ли да има мир за тях! – 


що люти думи, що молби вдовишки –

и из гърди, останали без дъх,

и в бездните на погледи кръвнишки. 


Разбрах, че тук, сред лош, зловонен лъх 

са всички слабоволни, на които 

страстта над разума е взела връх. 


Откъс от песен Двадесет и шеста

Тъй както селянинът най-накрая 

отдъхва си в догарящия ден, 


загледан как с мушиците в замая 

играе си комар зашеметен,

и зърва рой светулки в мрачините – 


тъй пламъчета зърнах аз под мен; 

и както Елисей във висините 

свети Илия в пламъци видял, 


преди да му изчезне от очите,

и го оставил долу ослепял –

един ли пламък виждах да се скита 


сред ямата – окървавен воал,

под който е душа крадлива скрита.

И всички пламъци напред-назад –


един се скрива, друг сганта връхлита – 

кръстосваха из огнения ад.

Тъй бях се свесил и какво ми стана: 


ако не беше някакъв ръбат 

и щръкнал камък – здраво да се хвана, 

сега да съм при сенките и аз. 


Учителят смутен до мен застана: 

„Тук всеки клетник е обзет от бяс,

понеже е обречен да се мята


сред пламъка на свойта тайна страст, 

която цял живот – кошмар самата –

го е терзала“. – „Мислех си това,


но онзи пламък там, или пък двата – 

един ли всъщност е, или са два? – 

на кладата на Полиник ми мяза.“ 


Учителят и тук ме отърва 

от моите съмнения и каза:

„Това са Одисей и Диомед.


Там свързваше ги двойната омраза, 

а тук сближи ги общият им гнет. 

Те тук са всъщност и заради коня – 


измамата е грях, признат навред! 

Но те пробиха изход и за оня,

от който след това се пръкна Рим! 



бюлетин

още реакция