А вие как сте?

Мария Касимова задава един обикновен въпрос. Отговорите - повече от тъжни.

Болна, объркана и гневна, обнадежден и вярващ, прекрасно, плаче ми се от радост, раздвоен, в безизходица, объркан, зле, трудно, като в лош сън, повръща ми се, тъжна, употребена, притеснен, изнервена, омерзена, разочарована, липса на перспектива, загубена в безкрайна бездна, все едно стъпвам върху счупени стъкла, незащитена и излъгана, унизен, като чужденец, който никак не е добре дошъл, неспокойна, имам надежда в младите, потиснат, незначителен и безпътен, емигрант в собствената си страна, спусната от Марс, риба на сухо, с постоянно чувство на невидима заплаха - като когато си вкъщи, но през нощта си забравил да заключиш външната врата, отчаян, неуверен, гневна, демотивирана, без илюзии, несигурен и неспокоен, във вечен преход, обнадеждена, не чувствам, много добре и щастлива в България, в капан, България е онкологично болна с метастази във всички органи, като в развод, сякаш плувам срещу течението в река от гъста кал…, тегаво, гнусно, досадено, частично обнадеждено, спъната, зверски ядосана, заради наглостта, смесени чувства, в пиеса на абсурда, младостта ми мина в очакване на свободата…, революционно, горда, заради младите, “опитвам се да се накарам да я харесам тая държава”, като в сюрреалистичен филм, адаптивно, страх ме е да се зарадвам и да се надявам, безлично, “Аз ли съм или не съм”, “това вече съм го живяла”, обречено, от 1 до 100 - 11, отегчена, на ръба, като отглеждаща бъдещ емигрант, несправедливо, писна ми от въртележка…

Всичко това, което прочетохте дотук, са отговори на един обикновен въпрос: Как се чувствате? Днес, сега, в България. 

Зададох го ей така, като лично и непрофесионално проучване на средата, във фейсбук. Отговориха ми всякакви хора. Приятели, такива, които познавам добре лично, напълно непознати. Предварително бях убедена, че ентусиазмът ще надделява в отговорите - принципно всяка революция, независимо от размерите си, носи надежда, а надеждата води до усещане за щастие. А и нали все казват, че този протест сега е на младите хора, пък младостта сама по себе си е щастлива просто защото е млада и всичко й предстои. Да прибавим, че е лято, че има повече слънце и витамин D, които да ни повишават химически нивата на щастие, да споменем, че макар и по-труден, достъпът до гръцкото море е възможен, пък и този на българското не е лош, особено когато родните туристи сме по-чакани от обикновено - ето ви все предпоставки оптимизмът да е повече. И на въпроса “Как си?” отговорите да са поне около това общо “Добре съм”. 

Но не са.

Всъщност, за да мога да схвана някакъв публичен пулс на ситуацията, подредих един след друг отговорите така, както следваха под поста ми със зададения въпрос. После логично се опитах да видя целия този масив от споделени чувства като диаграма. Заприлича ми на кардиограмата на болно, умиращо сърце. С много и дълги прави линии на отчаяние и малки, редки и плахи пикове на едва дишаща надежда. Като на човек в гранично състояние между живота и смъртта. Отиващ си човек. Или пък връщащ се към живота човек. Но на легло, безпомощен, уморен от битки. Човек на ръба. Човек на РБ. Човекът на Република България. 

Няма да превърна този текст в политически, колкото и да е логично. Политиката е мащабна и подла игра, чиито правила разбирам на логично ниво, но не мога да преживея на емоционално. А и когато се случват катаклизми, хората обикновено са заети да ги опознават и анализират. Така обаче пропускат да забележат какво се случва в самите тях, как духът приема и преживява нестройните конструкции, подреждани от мозъка. Пък това е най-важното за поддържане на жизнените функции. 

В българското съзнание по принцип темите за личното преживяване и за личното действие често не се диференцират една от друга. И доказателство за това е, че когато у нас те попитат “Какво правиш?” съвсем в реда на нещата е да отговориш “Добре съм”. Да, де, но въпросът не се отнася до състояние, а до действие. Защо тогава негласно сме приели да му отговаряме с отговора на друг въпрос - “Как си?”

Дълго време си мислех, че дълбоката причина за това странно заместване на отговори се дължи на народопсихологията ни. Тя не е свикнала много-много да анализира чувства и да изпада в лабораторно изследване на емоционални състояния и обществените последици от тях. Нас са ни учили да не се “лигавим”. Да се стягаме. 

Изисквали са да сме работливи ученици, успяващи студенти, сериозни граждани, отговорни родители, кротки данъкоплатци, наведени главици. Всичко това е свързано с действия, които е очаквано ние да извършваме. За тях не е имало никакво значение как се чувстваме - налагало се е само и единствено да правим правилните неща. За обществото са важни видимите резултати от персоналните активности на всеки. Това какви емоции стоят зад тях, като че не е негова работа. Затова и отговорът “добре съм” след въпроса “какво правиш?” всъщност звучи толкова нелогично, колкото когато те питат “колко е часа?”, ти да отговориш “зелено”.

Днес обаче си мисля и нещо друго. Своеобразната кардиограма на чувствата, която споделих в началото на този текст, ми дава основание да видя нещо далеч по-интересно в обществото ни. И то е осъзнатата необходимост от постигане на щастието. Нека не ви звучи патетично - в понятието “щастие” влагам съвсем делнични неща - удовлетвореност от постигнатото, спокойствие, сигурност, възможност за развитие, естетически преживявания, увереност в бъдещето, желание да създаваш. И най-важното - усещане, че смисълът на живота е именно в това постигане на лично щастие. Защото един щастлив човек неизменно създава предпоставки още хора да бъдат щастливи. И защото да си щастлив е мисия на човека. Длъжни сме да се грижим всеки ден да я изпълняваме. В някои страни това е заложено дори като текст в конституцията. Най-важната причина да сме щастливи обаче е да осъзнаем какъв шанс имаме изобщо да сме човеци на тая земя. Да сме себе си, днес, сега. 

Само си помислете плод на колко случайности е всеки един от нас! Някакви двама души някъде са се срещнали и са се обикнали. Точно тези двама в целия свят. В резултат на тяхната любов биологията е направила така, че точно един от милиони сперматозоиди да се срещне с една яйцеклетка. Благодарение на тази среща сте се появили точно вие, такива, каквито сте. Този случаен принцип е проработил именно във ваша полза. Дал ви е шанс да имате живот тук. Да имате близки и любими хора. Да създадете дом. Да развиете страст към някакви неща. Да бъдете обичани и да обичате. Да се радвате на слънцето, водата и земята. Да сте отговорни за нечий друг живот и нечие друго щастие. Този божествен кръговрат винаги води до идеята за смисъла от съществуването. До стремежа за постигане на щастие. Затова днес си мисля, че когато отговаряме с “добре съм” на въпроса “какво правиш?” всъщност неусетно и непредубедено регистрираме точно този вътрешен стремеж. Нали всяко действие, което извършваме по време на земните си дни, е в негово име. 

Забелязали ли сте как у нас, когато се питаме “как си?”, почти никой не отговаря с особено позитивен отговор? Каквото и да става, ние сме “горе-долу”, “бива”, “абе били сме и по-добре”, “добре сме, ама ще се оправим”… Имаме и друг тип отговори, този път свързани с действия, които повече подхождат на въпроса “какво правиш?”. И те са “бутаме я някак”, “караме я”, “мъчим се”, “действаме”, “пънем се”… И в двата типа отговори винаги има някаква тегавост и мъка. Не може да ти е лесно. А и ако ти е, не е прилично да го казваш. Хубавите неща не се казват, за да не чуе дяволът - така си знаем от малки. Щастието е чупливо и за него завиждат, така че то трябва да се крие зад мъчителни глаголи. Заради ето тази народна философия на хора, постоянно живеещи с усещане за нещастие, е цялото това бутане, каране, мъчене и пънене, когато някой просто те пита как си.  

Във всичко това, което казвам, не влагам и грам критика. Народопсихологията е това, което е, въз основа на реални случили се събития, исторически процеси и обществени нагласи. От тези три неща изглежда, че нищо не можем да променим и че нищо не зависи от нас. Но не е така - реално случилите се събития не можем да променим, но често можем да влияем на последствията от тях, като така предотвратяваме причините за бъдещи реални случки от нежелано естество. По този начин естествено влияем на историческите процеси. Що се отнася до обществените нагласи, то тях поне можем да променяме бързо и видимо чрез обществени разговори и анализи. Чрез наблюдение и грижа един за друг. Така реално правим точно това, за което сме на тази земя - грижим се за собственото си щастие, а така - и за щастието на тези, които са около нас, с нас и след нас. Прост и логичен процес, хуманен. Към него трябва да се стремим. За да ни дойде отвътре един ден, от дъното на негативната ни, изстрадала българска душа, да кажем, че сме “чудесно”, “страхотно”, “велико" когато ни попитат как сме. 

Гледах наскоро едно видео на Грета Тунберг, в което информира за какви каузи ще раздаде наградата си за хуманизъм “Гюлбенкиян”, която й бе присъдена неотдавна. Сумата, за която става дума, е един милион долара. Изгледах това видео непосредствено след като наяве излезе поредният политически и корупционен скандал у нас, свързан този път с т.нар. “студен резерв”. Стана ми толкова криво, че докато едно дете дава наградите си за световния климат, борбата с Корид-19 и превръщането на т.нар. Екоцид (убийството на природата) в международно престъпление, ние тук пак сме принудени да преживяваме последствията и плащаме стандарта на възрастни чичковци със сараи, нагли схеми, чекмеджета и властови амбиции. И на свой ред и аз се почувствах като всички онези хора, чиито отговори на въпроса “Как се чувствате днес?” прочетохте. Гневна и обнадеждена. Ядосана и мотивирана. Унизена и вдъхновена. Знам, че е шизофренично. Те ни направиха такива. Затова и сърцата ни бият в този умиращ, инфарктен ритъм. 

В него обаче все още има амплитуди на здраве и сила. Тялото може и да е болно, но отказва да се предаде. Държи го духът. Него не трябва да убиваме. Затова, ако сега ви питат как сте, ей така, насила отговаряйте “Чудесно!”, “Страхотно!”, “Велико!”. Помага да си спомним житейската си мисия. И да си я извоюваме от тези, които ни я отнеха. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция