Хвърчащи мисли за протестите

Писателят и драматург Иван Димитров за правото на провал и надеждата, породена от срещата със себеподобни.

Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia

Тъй като съм изкарал прекалено голяма част от съзнателния си живот по протести, мисля, че имам право да кажа няколко думи по този въпрос. Протестирал съм в различни етапи на живота си – когато бях пънкар, а после хипар. Като се мине през студентството и се навлезе в тази несигурна зряла възраст в днешните времена, в които все по-трудно се превръщаме от деца във възрастни хора. Всъщност няма значение като какъв се определяш, защото излезеш ли на протест, ти си първо гражданин. 

Когато протестираш, имаш право да мрънкаш  

Какво по-хубаво от това? Ако ще мрънкаш, че нищо не е както трябва, по-добре да си защитил своите представи за нормалност на някой и друг протест. Ако резултатите от протеста не са според очакванията ти, можеш сладко да се повайкаш и да си придадеш излишна важност, казвайки, че всичко е станало и заради теб. В крайна сметка това е по-добре, отколкото да си средностатистически мрънкач. А вайкането е безценен бонус, който не е за изпускане. 

Бунтът срещу статуквото е един от инструментите на еволюцията 

И това е още от старогръцката легенда за Прометей, който в знак на протест срещу боговете открадва огъня и го дарява на човечеството. В развитието на науката и вярванията протестиращият срещу нормите на своето време често е един, но малко по малко около него се събира критична маса. Тогава Земята престава да бъде център на света, а човекът признава, че е събрат на маймуната, макар и да сече дърветата, вместо да живее на тях. Лошото е, че еволюцията не е бърза работа. Но в сравнение с времето извън нас, през което се сменят епохи, раждат се и умират звезди и планети, да се оплакваме, че нашата микрочовешка социална еволюция се случва бавно, са чисто и просто бели кахъри. 

Протестите са по-хуманна форма на съпротива, отколкото революциите 

На всички ни се иска нещата да станат с едно щракване на пръста. Преди промените са били доста радикални и често са постигани с няколко милостиво клъцнати глави, нежно погалени със саби тела и глави, натъпкани внимателно с куршуми като патица на нечия празнична трапеза. За късмет днес революциите са все по-малко срещани, което кара сравнително малка група от хора да изпадне в депресия, но ощастливява по-голямата част от човечеството. Социални промени могат да бъдат постигнати и чрез седене на улицата пред полицаи, чрез скандирания и изписани по стари кашони лозунги. Е, някои протести са по-крайни и не е изключено да се появи брутално по съвременните ни стандарти насилие. И все пак това е далеч по-добре от масови кланета в името на победата. 

Протестите разширяват твоя балон 

На протестите можеш да се запознаеш с една сюрия народ и да откриеш сродни души. С тях можете спокойно да се оплаквате от онези от приятелите си, които не смятате за социално отговорни. Което е някаква форма на отдушник. С част от тях започвате да се виждате и в мирни времена. Други откривате веднага сред тълпата на поредния протест и винаги имате тема за разговор. Периодично контингентът се подмладява – някои по-възрастни се оттеглят и не идват всеки път, защото се посвещават на потомството си и на домашния уют. Но се появяват все повече нови хора. Така можеш да осъществиш контакт с младите поколения. 

Протестите създават надежда 

Струпването на тълпи от хора със сходни виждания и искания показва нагледно, че и други хора мислят като теб, какъвто и да е поводът, който ви е събрал. В резултат от това отчаянието от спрялото време и невъзможността за промяна бива заменено, макар и за кратко, от надеждата, че все още не всичко е изгубено. Че не си сам. Че има надежда. А какво е човекът без надежда? 

Няколко отрицателни качества на протестите 

На първо място са свирките и всевъзможните джунджурии за издаване на висок шум. Често когато се прибираш вкъщи, главата ти иска само едно – да бъде свалена от раменете ти и да бъде захвърлена в звукоизолирана стая за няколко години. Понякога прегряваш от протестиране и битието ти се превръща в една безкрайна фрустрация. Друга неприятна възможност е колкото и да искаш, да не можеш да се откъснеш от новинарския поток, който е известен с депресиращото си въздействие. Сред протестиращите неизменно бродят откачалки. Техният брой варира както от големината на протеста, така и от характера на самия протест. Колкото и да са натрапчиви, винаги можеш да избягаш от тях. А можеш и да ги наблюдаваш, защото сега ти е паднало. Но нека не забравяме и най-голямата заплаха. Ти самият носиш отговорност за физическата си неприкосновеност. Теоретично винаги би могъл да попаднеш между шамарите и полицейските палки. И все пак никой не те задължава да стоиш на предната линия, а ескалацията на напрежението винаги си личи отдалече. И по-добре не си общувай с футболните агитки, които обикновено са пратени, за да предизвикат конфликт. С тях няма какво да си кажеш, пък и те си падат по комуникацията с езика на тялото, от която самият ти можеш да паднеш на земята. 

Не се оставяй да те убедят, че ще сгрешиш 

По-старите поколения обичат да повтарят на младите, че вече знаят всичко предварително и всячески искат да им спестят възможността за провал. Но всяко поколение има правото да застане зад някоя кауза. Ако в по-нататъшен момент се окаже, че всичко това е било грешка, нека не забравяме, че грешките са най-мъдрите учители. За да се научиш да ходиш, първо трябва да се научиш да падаш, нали? Нека отстояваме провалите си и да държим на тях... Както знаем, Бекет го е правил. 

Ще завърша с едно изказване, което много обичам. Преди няколко години (по време на една дискусия на Софийския международен литературен фестивал с участието на поетите Ани Илков, Кирил Василев и Владимир Сабоурин) Ани Илков говореше тъкмо за това как постепенно старите поколения се оттеглят, а младите идват на тяхно място. "Какво бихте искали да кажете на младите тогава?", попита го някой. Ани Илков каза, че по законите на съществуването историческата тежест, легнала на плещите на неговото поколение, ще бъде поета от следващите. "Това е. Ние се осрахме. Сега е ваш ред", завърши той. Оттогава си мисля, че ако ще се осирам, то нека да е като един от най-добрите съвременни български поети. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция