Анди Уорхол: Раят и адът са само на дъх разстояние

Heaven and Hell Are Just One Breath Away (1985-1986)

Ако искаме в съзнанието ни да изникне фигура от артистичните среди, пример за фриволност, лекота и ексцентричност както в личния си, така и в професионалния живот, достатъчно е да споменем името на Анди Уорхол. Бащата на поп арт културата често споменава, че всичко, което публиката трябва да знае за него, е на повърхността на картините му. Твърди, че отвъд вибриращите цветове и контрасти, за него няма нищо интересно. Изложбата Анди Уорхол: Раят и адът са само на дъх разстояние, обаче, се фокусира върху тъмната му страна, която той упорито крие приживе.

Skull (1976)

Дневникът на Уорхол свидетелства за тежка форма на хипохондрия и разказва болезнени спомени за срещите му със смъртта. Като дете Анди страда от туберкулоза, а след като бива прострелян от Валъри Соланас, е обявен за клинично мъртъв на операционната маса. И все пак, душевността му остава някак скрита. Малцина знаят, че той е бил католик. Факт, който се прокрадва като невидима нишка и през цялото му творчество: Уорхол се интересува от иконография, представя популярни личности като светци в картините си, склонен е към обожествяване, стреми се да запази спомен за ежедневни предмети и моменти. 33-тата годишнина от смъртта му, която отбелязваме на 22 февруари, е една от причините Бианка Чу, куратор на изложба в S|2 Gallery, Лондон, посветена на артиста, да отправи покана към почитателите му за една по-различна интерпретация на творчеството му. Особено през последните му дни, когато артистът е по-чувствителен и емоционален. Анди Уорхол: Раят и адът са само на дъх разстояние се случва преди голямата ретроспективна изложба в Tate Modern и няма амбициите да покрива голяма част от творчеството му. Напротив. Това, което силно вълнува организаторите на изложбата, е различната гледна точка и перспектива на самия Уорхол, която остава някак скрита с времето. 

Christ $9.98 (Positive), (1985-1986)

Самият Уорхол израства в семейство на католици и дом, пълен с икони, както и с фотографски репродукции на "Последната вечеря". Би било прекалено наивно да твърдим, че религията е основна причина за неговия почти обсесивен интерес към смъртта. Опитът за убийство и близките, които губи, замислят все повече артиста и го принуждават да разсъждава над по-тъмни теми.

Crosses (1982)

Според Чу, Уорхол умело играе с напрежението между вечното и временното. През цялото си творчество той се опитва да обезсмърти не само знаменитости, но и най-обикновени предмети като супени консерви, например. За него нищо не е свещено или недостижимо - той запечатва даден исторически момент или фигура като символ, който си струва да бъде запомнен във времето, но в същото време по този начин "изпраща" тези събития или хора в миналото.

Repent and Sin No More! (Positive) (1985-1986)

Загубата на толкова близки приятели по време на най-жестоките години на СПИН-а също оставя следи в душата на Уорхол и прозира в последните му творби. Гръцкият галерист Александър Йолас, който организира първата изложба в Ню Йорк на Уорхол, е в последен стадий на СПИН, когато през 1986 година му поръчва да направи серията The Last Supper. Според Чу е възможно тази творба да е реверанс към любимите му хора, свързани с живота и работата му, покосени от епидемията.

А дали самият Уорхол би постигнал човешко безсмъртие?

"Със сигурност, ако Уорхол беше жив, щеше да е направил своя собствена банка, в която да се съхраняват гените на известните и знакови личности. А студиото му щеше да е мястото, където всеки да складира съзнанието си в т.нар. клауд на Уорхол“, разсъждава Бианка Чу.