Танци, ядене и пиене

Моя приятелка била в парка със седеммесечната си дъщеря. Сложила я на една люлка, а до тях някакво петгодишно момченце се заиграло. Хвърляло пръчки насам-натам, подскачало и подвиквало, което много развеселило бебето. И то започнало да се смее с глас, по бебешки. Момченцето обаче никак не се забавлявало. Изведнъж се заковало на място, втренчило се в бебето на люлката и изкрещяло: “Престани да ми се смееш!”. Разбира се, бебето още повече се развеселило. “Чуваш ли какво ти казвам, не ми се смей!” Отново креснало петгодишното и свило юмруци. “Престани да ми се подиграваш, чу ли?! Ще те смачкам!” 

Моята приятелка, озадачена от нарастващата агресия в поведението на малкото дете, спокойно му казала: “Тя не ти се подиграва, виж, тя е бебе и ти се радва на игрите, затова така се смее.” 

Момчето обаче стояло като препарирано и продължавало да гледа косо бебето. То пък, все така очаровано, продължавало да се смее. 

После всичко станало за секунди. Петгодишният хлапак скочил, дръпнал настрани втората люлка и с все сила я запратил по посока на другата люлка, в която седяло седеммесечното момиченце. В последния момент преди металният корпус да се забие в главата на детето й, моята приятелка успяла да я хване. Изумена потърсила с поглед тези, с които момчето би трябвало да е в парка - родители, баба, учител… “Ела, ела, мами…” чула мек глас от близката пейка. Майката стояла там кротко, наблюдавайки цялата разиграла се сцена. Не само не се намесила. И не само не направила никаква забележка на малкия агресор. Просто се изсмяла и победоносно завъртяла очи в другата посока. Току-що легитимирала агресивността на собственото си дете като нормална и общоприета форма на човешко общуване. 

Кацнах в София след месец отсъствие и осъмнах в столица, която приличаше на град в гражданска война. По централни улици стояха паркирани бронетранспортьори на полицията, из тротоарите и ъглите патрулираха полицаи в униформи, тук-таме притичваха някакви мъже с качулки и сгънати еднотипни плакати, с просветващи фасове изпод тях. Беше избран главен прокурор на страната. Избор от… един кандидат. Демократичен, по конституция. Че София се събуди като във военно положение обаче не направи впечатление на никого. Малкото излизащи все още да протестират за нещо нямаше как да се опълчат на полицейската сила. Защото всички сме наясно, че никой не би излязъл да ги подкрепи. Така ние, гражданите, легитимирахме възможността всяко властово решение, колкото и нелепо да е то, да ни бъде спускано като единствен “демократичен” избор. А въставането срещу неговата абсурдност да бъде определяно  като хулиганство, което се потушава със сила. Бронетранспортьорите бяха готови да посрещнат хората. И хората тихомълком ги приеха като част от градския пейзаж. Честито!

Ден по-късно Лозан Панов, един от четиримата съдии от ВСС, осмелили се да дадат отрицателен вот за въпросната кандидатура, даде кратко телевизионно интервю. В него открито заяви, че знае какво ще последва - най-малкото заплахи за семейството му по телефона и организирани проверки на НАП. Интервюто мина и замина в ефира на голямата телевизия. Никой нито от институциите, нито от гражданското общество, не реагира. Така легитимирахме властовите заплахи, държането под страх на несъгласните и очевидната саморазправа с тях като “нормално” и “демократично” взаимоотношение с инакомислещите. 

Скоро след това набързо по медиите мина една информация за първата направена белодробна трансплантация у нас. Тъкмо да се възрадваме, изпод пресцентровете на министрества и болница се изхлузи отсъдната информация, че това не значело, че вече ще се правят такива операции у нас и че изобщо да не го говорим много, защото OSHTE NE E GOTOVO. 

Наскоро излезе пък разследване как фондът за лечение на деца е източвал милиони евро чрез схема в Германия, като при това българските власти са били наясно с тази практика отдавна и не са й пречели. В информацията по разследване на журналистката Валя Ахчиева се казва още, че целият архив на несъществуващия вече фонд е затрит - няма документи, няма фактури, няма нищо - било, каквото било. 

Между другото малко по-рано пък, почти като куриоз, мина и една “новинка” за забравена пациентка в скенер на болница. Голяма забава, голямо чудене как може така. И дотам. Нямаше никаква гражданска реакция. Не, всъщност имаше - малко дрън-дрън във фейсбук и едно-две репортажчета за забравената пациентка в скенера, не за фонда, нито пък за операцията, която е направена в държавна болница, с наши средства и в наша услуга. Така за пореден път тихомълком узаконихме медицинското безхаберие и далавераджийство. И предпочетохме да си събираме капачките от безалкохолните, за да купуваме медицинска техника, вместо да изискаме от държавата ни да я купи с парите от данъците ни. 

По време на изборите непрекъснато се излъчваха репортажи, в които българи, най-често от малцинствен произход, откровено признаваха, че продават гласовете си. Сред тях това е прието за толкова нормално, че дори предизвиква някаква специфична човешка гордост - гласовете им имат цена и те могат да се пазарят за нея. Най-после и те значат нещо, най-после и от тях нещо зависи. 

На фона на това лъжливо създадено чувство за гражданска стойност премиерът Борисов се фръцна за пореден път пред журналисти, понеже не хареса въпроса на една от тях. Не пропусна и да ги възпита мимоходом - “Ще се научите как да се държите”, каза и отиде да си се снима със симпатизанти. Те се хвърлиха в обятията му, избутвайки журналистите, които и без това се бяха ядосали на колежката с неудобния въпрос, че е нервирала премиера и той си е тръгнал обиден, преди и останалите възпитано да си му зададат подготвените по-удобни въпроси. Или мило да го подканят да говори за каквото си поиска, само да не им се обижда. 

На отявлената манипулация на маргинаризираните гласове също нямаше реакция. Потъна си в медийния поток като един “Титаник”, само че без оркестър. В пълна тишина. Тръбен звук от вятър в празно пространство предизвика и поредната сръдня на Борисов. Че сме му свикнали на тия номера, е факт. Поне ние, гражданите. Ама журналистите?! Онези, дето са там, на място? С шушкането си около “големия началник”! С притичването по терлички покрай охраната му с глуповати усмивки на лицата и тотална неспособност да оценят какво се случва! С мрънкането срещу колежката, дето не си мери въпросите. Така те легализираха собственото си раболепие. 

И публично дефинираха един от най-важните корективи на властта и обществото - журналистиката - като зависима и послушна.  

Още веднъж честито!

И още един пример имам за споделяне, но ще си го запазя за края - прекалено разтърсващ е. 

Сега да обобщя: вече не просто живеем в агресия, която не забелязваме. Вече не просто не демонстрираме и не се съпротивляваме. Вече не просто не виждаме смисъл от каквато и да е реакция извън полетата на фейсбук и приятелския кръг на маса. Вече сме напълно закърнели откъм гражданска и човешка чувствителност!  

Не регистрираме вирусите в общуването, нямаме лакмус за неправомерното, дори и да ни се навира в очите. Безчувствени сме, оскотели сме. Така сме се подчинили на всичко и всеки с мъничко власт и така сме се стъписали от страх, че напълно сме затъпили всякакво усещане за морални и нравствени категории като право, свобода, уважение, емпатия, човеколюбие, състрадание, камо ли да се втурнем да ги защитаваме. Нямаме никаква визия за бъдещето. Прекалено заети сме ежедневно да потъваме в малките новини от обществото и прекалено озверели, за да им реагираме с разум или спонтанност. Доволни сме само, че това не ни се е случило на нас. Нямаме сигурност в настоящето, затова го давим в телесни кефове - танци, ядене и пиене, някоя и друга тридневна почивка до Гърция, където пак танци, ядене и пиене. 

Научиха ни да искаме много от живота и малко от тези, от които той реално зависи, затова и искаме толкова, колкото сами можем да си дадем - танци, ядене и пиене. 

Постепенно ни опростачиха толкова, че днес е нормално някой да те подпре с автомобила си на паркинг, да ти заблъска на стъклото и да ти крещи: “Я мрЪдни един метър напред!” вместо  “старовремски” да те помоли например с “Извинете, бихте ли преместили автомобила си малко напред, за да мога да паркирам зад Вас?” 

Прекалено сложно е това с образованието и възпитанието. А и опасно - възпитаните и любезни хора обикновено са с умствен багаж и имат естествена потребност да учат и общуват. Пък от учене и общуване току-виж се осъзнали, че са човешки същества, че имат права. И че като им ги нарушават, трябва да реагират. Винаги, защото това е същността на демокрацията  - непрекъснато да следи за този баланс и да е в постоянен статус на наблюдение и защита. Приучиха хората да осмиват знанието, да се подиграват на изкуството, да се забавляват със сексистки шегички от партиархален балкански тип. Назоваха тази простоватост “изконен морал” и така я защитиха от изобличаване. Подклаждат я всеки ден с поведението си и с техни си шегички от политико-сексистки тип от сорта на “Горкият Радев - до него Нинова, Йончева, Дончева… (и още женски имена), как да не го ожали човек?!” Човек, разбира се, са наречени президента и този, който говори - господин премиерът. Човеци са, защото са мъже. 

Подмениха хоризонтите на хората. Хвърлиха им безспорни символи, върху които охотно ги насъскаха да се дърлят. Да има или да няма хоро пред Народния театър, на седемте римски езера, пред Европейската комисия, в средата на морето, на Еверест?! Нашият фолклор доказано най-богат в света ли е и ли ти си родоизменник?!

Не е ли истина, че световната цивилизация е тръгнала някъде от наше село или ти се съмняваш, защото не си от “нашите”?! Кебапчета, кюфтета или джип за верните избиратели?!  С вино или с ракия да се напият, за да скочат за кръста в студената вода на Йордановден?! Танци, ядене, пиене и тук-таме патриотарство за разкош. Приложно родолюбие, което възпитава преклонение пред предмети и ситуации, но не и пред сънародници. То мрази нови герои, затова винаги развява ликовете на предишните. Татуира си ги като индулгенции за всякакви грехове. Приложното родолюбие поддържа церемониалността. То е по масовите изпълнения, по показните манифестациите, не по единичните жестове на геройство. Затова и всяко опълчване или излизане извън церемонията се дешифрира като предателство, като отлъчване от общността. Пък то няма общност - има племе. Защото само в племето ритуалът винаги е по-важен от отделния човек. 

“Затвори си тъпата уста, чуваш ли?!”.“Млъкни, мръсницо!”.  

Така една медицинска сестра в столична детска ясла говори на момиченце на година и осем месеца. Родителите забелязали промени в поведението на детето си, видима агресия и страх и решили да сложат записващо устройство в любимата й играчка. Преценили, че само така могат реално да установят как протича един ден на детето им в държавното детско заведение и правилно - наистина само със скрита камера може! Така още същата вечер разбрали, че в рамките на пет часа специалистът по полагане на грижи за деца четири пъти говори по ТОЗИ начин на детето им. Междувременно, разбира се, го и бие. Думите явно не са достатъчни, пък и то още не говори и не може да каже у дома какво се случва. Така че няма причина медицинската сестра (някога ги наричали милосърдни) да не се възползва от ситуацията и да не си стовари агресията върху крехкия детски организъм?! Нали и върху нея ежедневно си изкарват бесовете я някоя мутра зад волана, я някой озверял съсед, я административна служителка или мъж насилник. 

Родителите на пострадалото момиченце излязоха с лицата си по телевизията. Ще си търсят правата, разбира се. Както се разбира и че зад тях няма никой - нито институция (министерството само налага глоби и наказания, но не въвежда превантивни мерки), нито неправителствени организации (то и без това НПО-тата ги обявиха за пръв враг на същия тоя народ, чийто права единствени те останаха да защитават), нито дори спонтанна сбирка на родители от същата детска ясла. Проблемът на давещите се си е на самите давещи се. Поне дотогава, докато и на другия, дето си мълчи, водата не му стигне до носа. Ама дотогава… дотогава танци, ядене и пиене. Материално-телесната долница срещу интелектуалната горница. Пълна нечувствителност между двете. Тялото мрази ума, затова не реагира на неговите нужди. Умът мрази тялото, затова не го забелязва. Пълният абсурд е, че както е тръгнало, скоро интелектуалното и физическото ще се мразят дори и когато са в едно тяло. Българинът ще се ненавижда сам себе си. Ще се самонаказва, ако сам усети порив да въстава или да мисли. Дори оня виц за казана за българи в ада, дето не се пазел от никого, защото те сами си се дърпали един друг, тогава ще престане да е верен. Защото всеки, понечил да излезе извън него, сам себе си ще дърпа за крака и ще се натиска по главата, та да си стои в катрана.

Особено пък, ако там някъде на дъното му има танци, ядене и пиене…