Хорото и липсващото усещане за гражданско общество

„Хорото пред Народния театър не е сблъсък между града и селото. Това е границата между миналото и бъдещето.“

В бленуваните от фасадните патриоти идилични старини хоро не се е играело всеки ден. Никога не се е играело вечер, нито е било просто демонстрация на енергично родолюбие. 

Хорото е било ритуален танц, посветен на слънцето. Затова и го наподобява по форма. То е празнично заклинание, символично поклонение пред всемогъща сила. Хорото всъщност е по-древно от християнството, било е част от ритуалите, посветени на Сол Инвиктус, богът в митраизма.

Но това така или иначе нищо не значи за новопосветените поклонници на пишман патриотизма.

Завладени от еднопластов ентусиазъм, те вярват, че съхраняват фолклора, а значи – съхраняват нацията. Само че не отчитат нещо много важно. Първо, това не е автентичният ни фолклор. Второ, хорото е възникнало като форма на общуване, а не като демонстрация. При това е имало строги правила, които са го осмисляли. Не е просто тропане на въодушевени ентусиасти, а цяла семантична система.

В този смисъл и тропчовците, и техните защитници правят точно обратното на това, което си мислят - рушат фолклора и традициите. 

В представите на повечето новоизлюпени защитници на традицията хоро са играли предците ни, облечени в потури и пояси, и с червен конец на дясната ръка, още по времето на кан Аспарух. Това донякъде е вярно, дори отпреди това хорото е било познато по тия ширини. (Не случайно думата "хоро“ произлиза от древногръцката дума за "танц“). То е било жречески танцов ритуал, водещ до екстаз и божествено откровение. После постепенно сакралната му сила отстъпва и то става повсеместен, но все пак – ритуал. И така – чак до 18 век.

В средата на 18 век започва – под бавно проникващото влияние на западното Просвещение – разслоение на културата. Все по-засилено се оформя градска култура, която се диференцира от селската, първоначално без да я доминира. В началото на 19 век този процес е вече завършен. Градът вече е категорично различен в социално, икономическо и културно отношение от селото, има някаква форма на разграничаване, противопоставяне и доминация на градската културна парадигма. В градовете се появяват театри, изнасят се беседи, влиза западната мода. Дори езикът се променя, градовете попиват много по-бързо и успешно влиянията от Европа, която се движи с бурни темпове в Индустриалната епоха. Българското село в тези времена изостава, или – ако много извъртим реалността – съхранява традицията.

По времето на социализма селата бяха унищожени. Урбанизацията беше политическа повеля, носителите на селската култура насила бяха превърнати в граждани. И те се опитаха да се приспособят, създавайки някаква неравна културна амалгама. Социалистическата власт, съставена основно от представители на селото, я припозна и я наложи дори официално. Това окончателно изтри истинската, качествена традиция. Започнаха преработките на фолклор, псевдофолклорните и откровено и бездарно стилизирани художествени творби бяха смело провъзгласявани за автентични носители на българското.

Днес пропастта между градовете и селата реално не съществува. Като социално-обществени единици хората в града и хората на село са абсолютно еднакви. Селото в изконния смисъл на думата, селото като родов център, вече не съществува извън свръхнатоварените със значения думи, които го съдържат - "селяндурски“, "селяшки“ и пр. 

Но онази парвенюшка псевдоселска култура от соца, която дълго беше обявявана за истинското лице на българското село, упорито измества прогресивната градска култура точно у нас и точно сега. Тече спонтанен и доста ретрограден процес по изравняване на естетическите ценности, при това в посока на носталгичен традиционализъм. Причината е абсолютно същата, каквато е била и някога – изоставането, този път от центровете на новата ни общност Европа. 

Цяла България тихо и полека се превръща в едно голямо стилизирано, фалшифицирано село.

Затова има хоро на площада.

По площадите на българските градове не са се извивали хора в оня период от миналото, който днешните радетели за чистота на нацията си представят. В градовете през възрожденската и поствъзрожденската епоха е имало духова музика, алафранга госпожи и господа, говорело се е изискано и са се разминавали файтони. На мегданите в селата са се играли хора само в неделя и по църковни празници.

"Балкантурист“ обаче присвои, преобрази, сдъвка и изплю фалшива автентичност, която мнозина днес тачат, защото е единственото, което познават. На тези пишман патриоти етнографските изследвания са им скучни; ако по телевизията има предаване за автентичен фолклор, те превключват на чалга канала; дори не знаят кои са братя Миладинови и акад. Михаил Арнаудов, но са готови да издерат очите на всеки, който им каже, че не познават българския фолклор и традиции. А те са прекрасни, едно от най-ценните неща, които имаме. 

Но само автентичните.

Хорото пред Народния театър не е сблъсък между града и селото. Това е границата между миналото и бъдещето. Хората, които настояват да играят хоро точно там, искат да използват фасадата на театъра и фасадата на танца, за да внушат нещо, което само усещат, но не могат да формулират.

Те всъщност се страхуват от градската култура, защото инстинктивно усещат, че пред нея са малки и незначителни, че не са дорасли до нея. Вината за това не е тяхна, те все още са несигурни в базовите неща като оцеляване и покрив над главата, тези хора нямат сили и време да изкачват нови културни нива. Причината е в много външни фактори – вулгаризацията на управлението, безхаберието на институциите, корупцията дори. Хората, които искат хоро на площада, жадуват за сигурността на въобразената идилия от миналото. 

Вярват в екстаза на лесната обща енергия, защото това е единственото им чувство за общност. Всичко друго им е отнето.

Не просто градът им липсва, липсва им гражданствеността, гражданското общество.

А властта си знае – докато народът пее и танцува, революциите се отлагат.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция