Изабел Юпер и театърът

"Не подхождам единствено и само интелектуално към ролите си, не се дистанцирам от тях в смисъла на Брехт. Начинът ми на игра е по-близък до този на японските театрални артисти, които се опитват да запазят равновесието между идентификация с героите и дистанциране от тях. Просто се опитвам не да бъда героинята си, а да я разбера. Литературното въображение често създава неща и представи, които са извън реалността. Аз искам да свържа тези представи отново с реалността. Затова по време на снимки във всеки един момент съм едновременно инстинктивна и рефлектираща. Ако не беше оценката, щях да бъда само животно, а аз съм и човек, което означава, че ми е дадена способността да разсъждавам. Приближавам фикцията с нейните заблуди и преувеличения към действителността. Вероятно поради това повечето зрители имат усещането, че едновременно играя и се анализирам.“

Така в едно интервю Изабел Юпер, за която критиците пишат, че е от актрисите, "контролиращи“ ролите си, обяснява метода си на игра в киното. От "Плетачката на дантели“ през "Пианистката“ до "Тя“ дребната жена със симпатично, но някак строго луничаво лице представя нежни души с железен характер и след всяка роля редиците на феновете й сякаш стават все по-дълги. Днес 66-годишната Юпер е от онези владелки на екрана, за които възрастта няма значение – в какъвто и филм да се появи, критиката ще напише суперлативи, а аплодисментите дълго няма да стихнат.

2019-а е особено богата за актрисата: три филма с нейно участие излизат на екран, единият от които – "Франки“ – бе в конкурсната програма на Кан. Но въпреки численото превъзходство на киното годината на Юпер сякаш е повече театрална: моноспектакълът Mary Said What She Said започна през пролетта животът си от парижка сцена, лятото мина през Виена, а есента ще продължи в театър "Талия“ в Хамбург.

Фотограф: © Lucie Jansch

Мари е шотландската кралица Мария Стюарт, която авторът на текста Дарил Пинкни представя минути преди екзекуцията й. В монолог кралицата прави ретроспекция на живота си: сватбата й с френския наследник на трона Франсоа, младостта й във Франция, френската й свита, завръщането в Шотландия, насилствената смърт на втория й съпруг Хенри Стюарт, спонтанният аборт, раждането на единия син и смъртта му още като малко дете, раждането на другия син и убийството му, участие в заговор срещу кралица Елизабет I, залавянето й и дългите години затвор, осъждането й на смърт.

Режисьорът Боб Уилсън показва на сцената гримираното в бяло като маска лице на актрисата с огромни червени устни. Отначало тя в е тъмно, виждат се части от нея, после мизансценът е изграден така, сякаш кралицата е птица в клетка. Час и половина монологът не стихва, темпото му нараства. Думите се сипят сякаш по-бързо от възможността на ухото да ги долови. Юпер се смее и плаче, движенията й са механични, като на навита кукла с механизъм вътре в нея. Сякаш всичко в този спектакъл е изчислено с математически формули.

Това е третата театрална постановка, в която Изабел Юпер работи с Боб Уилсън и втората, в която текстът е на Дарил Пинкни – през 1993 г. тримата правят "Орландо“ по Вирджиния Улф. Уилсън е известен с това, че не създава психологически театър, спектаклите му често се възприемат като формалистични експерименти.

"В концепцията си за пространството, светлината и ритъма Боб действително е твърде абстрактен – казва актрисата в интервю за вестник "Щандард“. – Който работи с него, трябва да се съобразява с тази му особеност и аз го правя. В неговия театър нещата не се обясняват, целта е у публиката да възникват определени асоциации. Уилсън никога не работи само чрез текста, много повече се приближава до зрителите чрез ритъма, движенията, височината на гласа. Това е странен работен процес, при който в началото се усещаш малко чужд. Но на финала виждаш, че образът ти е изграден. Може би не точно психологически, но на емоционално ниво. За мен това означава, че героят се е сдобил със своите плът и кръв, има конкретни очертания. Театърът сам по себе си е абстрактно занимание, времето и пространството там са нещо напълно случайно. Не се противя срещу режисьори, които първо определят формата, ако чрез нея след това може да се достигне до смисъла.“

Юпер казва, че предпочита сама да запълни подадените от режисьорите й форми със свое съдържание. Например при работата им с Михаел Ханеке никога не обсъждали каква е да е героинята. "Той просто ми даваше сценариите и това беше.“ Следва задължителният въпрос каква е разликата между киното и театъра. "За мен – почти никаква. Моят подход към образите е един и същ. Още повече, че напоследък театърът все повече се приближава до киното. Например вече често на сцената се работи с видео. Боб Уилсън пък използва микрофони, за да се получи интимност на гласа, чувството за близост с актьора. Както при едрия план в киното.“

Изабел Юпер вижда работата си и в киното, и в театъра като един и същ процес: представяне на героини, които разказват "женски истории“. На сцената Юпер е била Хеда Габлер, Бланш Дюбоа, Медея… Била е и Мария Стюарт, само че в пиеса на Шилер. Но сегашната й Стюарт представя по-различна гледна точка към историческата личност конкретно и към жената въобще от героинята на Шилер: "Мария Стюарт е била 18 години пленница, преди да бъде обезглавена. Оженили са я рано, станала е кралица, обвинена е, че е убила собствения си мъж. В тази жена гори огън, който запалва и мен. И разбира се, цялата тайнственост, в която е обгърната. Не случайно толкова много автори я използват и пишат за нея. Но в тази пиеса има много хубави изречения за силата на жената. В третата част тя казва: На обществени места жената трябва да си държи устата затворена. Естествено, става ясно, че съвсем не мисли така, а само повтаря мнението на религиозното мнозинство от онова време. Иначе прави тъкмо обратното – и в това е нейната сила, а също така и трагедията й.“

Фотограф: © Lucie Jansch

И в Париж, и във Виена критиката се раздели в оценката си за спектакъла. Отрицателите подчертават, че Боб Уилсън е попрекалил с формалистичните си търсения, което пречи на възприемането на постановката. При някои от представленията част от зрителите дори са викали "ууу“. Но всички са единодушни, че ако има нещо истински прекрасно, което си заслужава да се види на живо, то това е изпълнението на Изабел Юпер.