Лицето на истината

Минисериалът „Чернобил“ по следите на политическата лъжа в СССР и днес.

Има географски наименования-символи. Чернобил е едно от тях. Чернобил е символ на човешка трагедия, причинена от атомна авария и след това  разпространение на голям облак радиоактивни отпадъци над половин Европа, който вероятно е причинил многобройни случаи на ракови заболявания. Чернобил е символ на политическа безотговорност и на смърт. Ако Хирошима е знак за загинали хора от директен сблъсък с радиационната вълна, Чернобил е знак за нещастието "на другия ден“ – нещо, което е можело да бъде минимизирано, но не е. Вероятно затова мисериалът на НВО (режисьор Йохан Ренк) е кръстен просто така: "Чернобил“.

За разлика от много филми-разкрития (ще спомена само "Мистър Джоунс“ на Агнешка Холанд от последната година, който за първи път разработи в киното темата за т.нар. "гладомор“ в СССР), този сериал не казва нищо изненадващо. Поне не и за поколенията, по-възрастни от 25 години. 33 години след 26 април 1986 г. към информацията за аварията могат да бъдат прибавени само подробности и детайли, но не и някакво изненадващо откритие. Най-малкото, защото почти всяка година на тази дата обширно се съобщава за аварията и за щетите от нея, има издадени достатъчно книги, заснети са множество документални филми, няколко игрални, има дори и американски сериал "Чернобилски дневници“.

И въпреки това "Чернобил“ изненада – приемът му навсякъде беше повече от добър, беше наречен "кралят на сериалите“, "най-добрият за всички времена“, "детронатор на "Игра на тронове“…

Предполагам, че една от причините за успеха на сериала е именно разпознаваемостта на темата – всеки, който е преживял април 1986 г., може да разкаже "Аз на този ден…“ (Включително и аз: на прочутия чернобилски дъжд над София за първи път изведох на разходка новороденото си бебе, а после медицинската сестра дойде вкъщи и нареди да не пия мляко, да не ям салати, да не простираме бебешките дрешки на балкона. Също така ни предупреди да не казваме на никого, че тя ни е казала, че това е опасно. А салатите давали на животните в зоопарка. Днес синът ми, роден седмица преди аварията, често започва смешките си с "аз съм чернобилче“.) Дори и да не са засегнати, много хора смятат, че са засегнати, приписват част от болестите си на Чернобил и също така познават лично някой друг, който е бил засегнат, няма съмнение, оттогава ще е, особено сега, години по-късно, когато е започнал разпадът на…

Сериалът съвсем удобно си намира място насред тези житейски разкази и удовлетворява желанието на публиката си към достоверност. Прави го на първо място чрез визията. Сценографията е точен отпечатък на бита от соца – шкафове, маси, печки, чайници, пепелници… Всичко това е запечатано в спомените. Или в разказите на родителите. Или в старите снимки от детството. Или в разказите на другите за детството. 

Следва забележителната игра на цветове. Потискаща сивота на панелните сгради, подредени като сиви войници, охраняващи лепкавата сивота на социализма. Всички останали цветове могат да бъдат определени като "убити“ – убито зелено (тревата, униформите), убито жълто (детските люлки), убито бежово (автобусите)… Тъмните дрехи на всякакви служителки. И като контраст – бялото на престилките, по които след това ще избият червени петна кръв, и бялото в коридорите на Кремъл, ослепително бяло, което доминира над всичко останало, съвсем буквално.

Достоверността се подчертава и чрез малки на пръв поглед сценарни отклонения, които нямат значение за движението на действието, но пък правят картината на времето съвсем истинска. Например когато Людмила отива в болницата при мъжа си, първо не я пускат, но когато оставя отгоре банкнота, строгата служителка веднага й разрешава да влезе за половин час. Дребната корупция е част от всекидневието на съветските хора, парите даже не се дават под тезгяха, а се слагат съвсем директно отгоре. Всичко това прави действието в сериала познато, живяно, създава доверие към разказа, сближава зрителите със съдбата на героите.

За разлика от повечето сериали, в които героите са разделени най-общо на добри и лоши, които обаче в течение на действието няколко пъти сменят местата си, в "Чернобил“ виждаме праволинейно разгръщане. В образа на Уляна Хомлюк (Емили Уотсън) няма пречупване, тя често служи за морален коректив на останалите. Борис Щербина (Стелан Скарсгард) и Валерий Легасов (Джаред Харес) правят по една малка крачка от правоверен комунист към реалист и съответно от колебаещ се учен към защитник на истината. И при двамата сблъсъкът с фактите е решаващ, той им дава необходимата доза циничност, за да постъпват, както им повелява разумът. Принудени са да преодоляват емоционалните реакции на останалите, също така и "бетонираните глави“ на партийните функционери, според които аварията не може да се е случила, защото не трябва да се е случила. Разбира се, и тримата основни герои са изправени пред мрежата на КГБ – те са винаги наблюдавани от нечии очи, които са наблюдавани от други очи, които пък са наблюдавани от трети очи… Тук няма ясно обособен враг, няма конкретна личност, с която да се влезе в конфликт, врагът е системата. Тази система, която в крайна сметка се оказва и причинител на аварията.

Това се разбира в последната пета серия, конструирана като съдебен процес. Ако обаче направим сравнение с американските съдебни филми, ще видим, че при тях сред дълга и мъчителна борба на аргументи и контрааргументи в крайна сметка печели истината. И невинният е обявен за невинен. В "Чернобил“ истината излиза наяве, но победители няма. Има герои, но те не са победители.

Авторите на сериала създават героични колективни образи – на пожарникарите (Тук има малко отклонение с холивудски привкус и това е мелодраматичната история на бременната Людмила и нейния съпруг. Че историята е автентична, не отменя мелодраматизма й, все пак животът е силно мелодраматичен, нали?), на миньорите (които се подиграват на своя министър, като го оцапват с въглищен прах, което показва победата на народа над функционерите), на войниците, на невинни жертви, застанали на един мост, за да се полюбуват на красотата на огнената стихия. И на финала категорично подчертават, че сериалът е посветен тъкмо на тези герои – хиляди, понесли тежестта на политическата безотговорност, страдали и все още страдащи, вероятно поколения напред.

Срещу тези героични маси е изправен същинският враг – невидимата радиация, за която се знае, че е смъртоносна, но тя няма как да бъде овеществена. Тя се носи из въздуха, поема се с водата, впива се в дрехите, пренася се чрез ласка – отрова, която влиза в човека при всяка една дейност, необходима, за да живее. Смърт, поета от живота. И тук огромното майсторство на "Чернобил“, създаването на напрежение, което да стиска за гърлото до последния кадър, хорър-образи, които да се закрепят на острието между реализма и натурализма, които едновременно да стряскат, но да не карат зрителя да стисне в погнуса очи.

Но има ли все пак някой, върху когото да бъде стоварена отговорността за трагедията? В "Чернобил“ се казва: това е съветската държава. Защото е използвала евтини материали и не се е погрижила за необходимата сигурност, защото е пренебрегвала предупрежденията на учените, защото е изопачавала информация, за да излезе напред в надпреварата със САЩ, защото при настъпилата авария не е поискала веднага помощ от по-развитите капиталистически държави, именно защото са капиталистически, защото дълго време е крила факта за злополуката, излагайки на опасност както собствения си народ, така и народите от почти цяла Европа.

Тази държава – СССР – вече не съществува. Затова и "Чернобил“ не е единствено и само обвинение към лица, за които историята отдавна е произнесла присъдата си. Сериалът пряко кореспондира със ситуацията в момента в света и това е следващата, много съществена причина за високата му гледаемост.

Тук обаче трябва да отбележа разликата в реакцията на българската публика и тази в останалите страни. У нас дискусията тръгна по оста на измислица или не е това доколко е опасна радиацията от Чернобил. Оказа се, че има твърде много съмняващи се, за които аварията е едва ли не пропаганда. Вероятно това са хората, които смятат, че земята е плоска. За съжаление те подведоха и останалите, които се почувстваха длъжни за пореден път да обясняват какво всъщност представлява Чернобил. И така пак избухва спорът соцносталгици срещу реалисти. Сигурно това ще продължава до безкрай, ако обществото ни отказва да разгледа миналото си неемоционално и дистанцирано и най-сетне не произнесе историческата си оценка за него. Засега не виждам нещо подобно да се случи в обозримо бъдеще.

В други страни, чиято оценка за сериала в пресата можах да прочета, възприемането на "Чернобил“ тръгна в различна посока. Там излъчването на сериала беше разчетено и като предупреждение за днес. Авторите му имаха късмета да преживеят нещо, за което всички мечтаят, но на малцина се случва, а именно с творбата си да докоснат и дори уловят духа на времето. Дискусията за отличаването на фалшивите новини от фактите, създаването на фалшиви новини и използването им в нов вид идеологическо противопоставяне, съвременният страх от невидимите отрови, например препаратите, с които се обработват посеви и храни, сигурността на атомната енергия, климатичните промени и последиците от тях – всичко това представлява част от тревогите на съвременния човек и сериалът "Чернобил“ му даде материал за размисъл. Лицето на истината срещу лицето на лъжата в огледалото на историята. И как да стане така, че когато човек намери четирилистна детелина, първата дума, която се появява в главата му, да не е Чернобил. Народите, които са преоценили миналото си, гледат напред. Останалите се ровим в радиоактивността на социсторията си.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт