Милан Кундера си отиде на 94 години

Нямаме сведение някой да се е смял, когато Милан Кундера се е родил в Бърно на 1 април 1929 г., никой няма да се смее и 94 години по-късно. Но смехът, с всичките му тембри, окраски и основания, е неизменен мотив в творчеството му още от 1967 г., когато излиза "Шегата”.

Рано или късно настъпва момент, когато представата за нашия живот се отделя от самия живот, става независима и малко по малко започва да господства над нас.

Заради няколко присмехулни изречения върху пощенска картичка, адресирана до приятелката му (текстът се прицелва в безкритичната преданост към властта и "оптимизма на масите”), животът на Лудвик се преобръща. После времето минава, спомените се смесват, лошите герои се оказват не толкова лоши, добрите не толкова добри, а младите изобщо не се интересуват кой е жертва и кой палач. В едно от редките си интервюта, дадено през 1968 г. на френски език, Кундера описва живота в Чехия от онези години като "трагична гротеска”. А по повод на "Шегата” добавя: "Все си мислех, че съм написал любовен роман, а хората го възприеха като политически”. 

Преводните издания на романа хвърлят писателя в ужас заради дръзкото интерпретиране на стила му (английският издател дори си позволява да прекомпозира текста!). В "Изкуството на романа” Кундера подчертава, че шокът от тези волности го е белязал завинаги. Оттогава насам той винаги одобрява преводите и оформлението на книгите си. Впрочем гениалната концепция с кибритените клечки на българския художник Стефан Касъров е посрещната навремето с нескрит ентусиазъм. Одобрение получава и новата, наивистична визия с ръкописните заглавия, утвърдена през 2014 г. 

През 1948 г. Кундера се записва във Философския факултет на Карловия университет в Прага, където учи литературознание и естетика, прехвърля се да следва режисура и сценаристика в Академията за изящни изкуства, дипломира се през 1952 г. и веднага започва да преподава световна литература. В интервала 1952-1955 г. се занимава с превод, изучава музикална композиция, дори пише цикъл песни по стихове на Аполинер. Музикалната му закваска (баща му е  музиколог и пианист, ученик на композитора Леош Яначек) донякъде обяснява самобитния полифоничен, свръхрефлексивен стил на романите му. През 1953 г. излиза първата му стихосбирка "Човекът широка градина“, последвана от “Последният май“ и "Монолози“. Автор е на пиесата "Собствениците на ключове“ (1964), поставена в пражкия Народен театър. Едва 19-годишен, Кундера става член на Чехословашката комунистическа партия, от която е изключван два пъти за "подривна” дейност. От 1975 г. живее във Франция, където преподава в различни университети. 

У нас са преведени всичките му романи, като повечето имат поне едно преиздание. Тук е мястото да отдадем заслуженото на българските преводачи на Кундера: Боян Знеполски, Росица Ташева, Анжелина Пенчева, Иван Павлов, Янко Бъчваров, Мариана Лозкова, Васил Самоковлиев. Първопроходник на интереса към писателя в България е романът "Непосилната лекота на битието" (1984), който е приет толкова радушно, че "Колибри” решава да продължи с издаването на писателя. Една след друга излизат "Шегата“, "Смешни любови“ (1963-1969), "Животът е другаде“ (1970), "Валс на раздяла“ (1971), "Книга за смеха и забравата“ (1978), "Безсмъртие“(1989), "Бавността“ (1995), "Самоличност“ (1998). "Незнанието“ (2000) е издадена по повод 75-годишния юбилей на писателя. Есеистичните книги "Изкуството на романа” (1986), "Завети и предателства“ (1993) и "Завесата” (2001) също произвеждат тътен в средите на критиката, съответно имат успешни български издания.

По-голямата част от произведенията му е издадена на френски език и се появява официално на чешкия книжен пазар едва след ноември 1989 г. Това не е изненадващо, като се има предвид, че на родна земя той се чувства повече емигрант, отколкото във Франция. Носител е на много литературни отличия от различни страни, в т.ч. Jerusalem Prize (1985), Австрийска държавна награда за европейска литература (1987), Награда на Международния литературен фестивал във Виленица (1992), Хердерова награда (2000), Чешка държавна награда за литература (2007), а през последното десетилетие името му неизменно циркулираше във въздуха в навечерието на връчването на Нобелова награда за литература. 

Човек преминава през настоящето със завързани очи. Той може само да предчувства и да гадае какво всъщност преживява. Едва по-късно отвързват кърпата от очите му и той, поглеждайки към миналото, проумява какво е преживял и какъв смисъл е имало то. 

Ако световната история е история на различни интонации при произнасянето на няколко метафори (по Борхес), то творчеството на Кундера е история на вариациите и различните перспективи към едни и същи явления, теми и тласъци на човешкото поведение. Инвентаризация на възможностите – възможната закачка, възможната реакция на закачката, възможната промяна - била тя фиктивна или трансформираща. Писането му се отличава с невероятна плавност и лекота в прехода от историята, която разказва, към есето като интермедия, която е решил да вклини. Героите му често изглеждат взаимозаменяеми - защото са въплъщение на идеи. Кундера не крие, че амбицията му винаги е била да  обедини крайната сериозност на темата с крайната лекота на формата. Той не се чувства пророк, а изследовател на съществуването. 

Темите трегери? Самотата, идентичността и нейните проекции. Видовете смях, паметта и забравата. Забравата и смъртта, които еднакво заличават всичко. Предателството и вината. Усещането за лекота и тежест на битието. Политическият произвол. Тиранията, която става истински опасна за народите, когато изгубят чувството си за хумор. Дехуманизацията и обезличаването на човека в авторитарната държава. Кичът  като приятел на идеологиите и враг на креативността. Ониризмът или въображението, което, освободено от пресата на разума, превзема територии, недостъпни за осмисляне.

Човекът иска доброто и злото в света да бъдат ясно отличими, тъй като изпитва вродено и неукротимо желание да съди, преди да разбира. Върху това желание са основани религиите и идеологиите. 

Спряган като една от сюблимните му творби, "Непосилната лекота на битието” остава най-предпочитан от читателите роман – навярно заради провокативния оксиморон в заглавието, който препраща към мита за вечното завръщане и призрачността на живота. Или заради добре балансираното съчетание на характеристики на двата романови архетипа, с които Кундера борави изкусно – хомогенен разказ без много отклонения, и полифонична композиция, обединяваща хетерогенни елементи. (Повечето книги на писателя съдържат седем части.) От позиция на хомогенността един от "най-гладките” му романи е "Валс на раздяла” – Кундера не крие слабостта си към него, а за читателите, които вече са изтанцували въпросния валс, тя е напълно разбираема… Ироничните намигвания в "Изкуството на романа” и "Завесата” напомнят, че от произведенията на изкуството няма да остане много, ако ги откъснем от контекста, в който са родени. И от прегръдката на историята. За Кундера "завесата“ е онази готова представа за света, която всеки от нас носи – един вече усвоен и поднесен на тепсия свят. Дълг на романиста е да открехне тази завеса и да покаже на читателя какво се крие зад нея. Да му отнеме вредната инерция и да го накара да се колебае. "Празникът на незначителността” е своеобразен епитом на творчеството на писателя, възхитителен каприз на остроумието, книга за онова, което се изплъзва - неумолимо и завинаги. Излиза, че карикатурните образи винаги са упражнявали далеч по-голямо влияние върху съдбата на човечеството от индивидите с човешки облик. С други думи "незначителността” или свързаността с другите е мъдрост, която трябва да култивираме, без да предаваме блясъка на своята индивидуалност…

Единственото, което ни остава, когато претърпяваме това неизбежно поражение, наречено живот, е да се опитаме да го разберем. Което е и основанието за съществуване на изкуството на романа.

В светлината на актуалния обществен дискурс, свързан с дискриминацията и насилието във всичките им битности, трябва да кажем, че феминистката кауза често се занимава с Кундера, ако и той да не се занимава с нея, поне не пряко. В книгата си "Мизогинии” британската журналистка и правозащитничка Джоан Смит отбелязва, че "враждебността е общият знаменател във всички писания на Кундера за жените“. В подкрепа на твърдението си тя цитира различни пасажи, включително от "Книга за смеха и забравата”. В по-късните романи на Кундера жените са някак по-осъзнати и комплексни същества. Ирена от "Незнанието” (2000) например е сложен персонаж, предизвикващ емпатия. Авторът изследва нейната амбивалентна нагласа спрямо изгнанието с доза съчувствие. Но в края на романа не ни спестява превръщането й в обект на унизително воайорско отношение от страна на нейния любовник... Смит се пита защо Кундера изпитва необходимост да "излага” жените така щедро и безмилостно. И как да си обясним факта, че единствената писателка, която споменава в есетата си, посветени на европейския роман, е Агата Кристи? В тях фигурират имената на любимите му Музил, Брох, Сервантес, Дидро и Лорънс Стърн, които често се сочат като автори, повлияли творчеството му най-силно, а също Кафка, Гомбрович, Рабле, Бокачо... Агата Кристи е спомената между другото. Ако се абстрахираме от това сериокомично подозрение в мизогиния, остава хипотезата, че Кундера наблюдава света изключително от мъжка гледна точка, което неминуемо рефлектира върху рецепцията на читателя. (Забележете например, че разликата между Тамина и Гьоте в "Книга за смеха и забравата” е като разликата между човека и писателя, т.е. жената е човек, а мъжът е писател.) 

Но като става дума за подозрения, най-оскърбително за Кундера беше "разкритието” от 2008 г., когато чешките информационни агенции разпространиха информация, цитирайки Института за изучаване на тоталитарните режими, уличаваща писателя в доносничество. Според нея през 1950-а тогава 21-годишният Кундера е внесъл донос срещу пилота Мирослав Дворжачек, вследствие на който последният е съден за дезертьорство, шпионаж и държавна измяна. Обвинението е доста тежко, особено за яростен критик на комунистическия режим като Кундера, автор на фразата

"Борбата на човека срещу властта е борба на паметта срещу забравата“.

Той, който десетилетия наред страни от публични изяви, неведнъж е изтъквал, че тоталитаризмът е вирус, който днес върлува чрез медиите, че в свят, в който няма лична неприкосновеност, сме осъдени поначало. Тази атака обаче го принуди да наруши "обета за мълчание”. Защото сме длъжни да се съпротивляваме на изкушението да съдим прибързано - в това според Кундера, поне отчасти, се състои мисията на романистите – да насърчават предпазливостта в оценките. В много от книгите си той размишлява върху неспособността на бъдещите поколения да оценяват миналото справедливо, противопоставя ранния "Аз” на зрелия "Аз”, очертава фактическата невъзможност да опознаем докрай дори хората, които чувстваме най-близки. Засягайки в есетата си имена като Хайдегер, Селин, Маяковски и Максим Горки - автори, които днес схващаме първо като апологети на тиранията, след това като писатели - той винаги е на страната на обвинените. А неотдавна се присъедини към Иън Макюън, Салман Рушди и всички останали европейски интелектуалци, които излязоха с манифест предупреждение, че либералните ценности на Стария континент са подложени на изпитание… Каквото и да напишат, големите писатели са осъдени на безсмъртие – като наказание за това, че казват истината, черно на бяло. 

Едва ли някой се е смял, когато авторът на "Шегата” се е родил в Бърно на 1 април 1929 г., никой няма да се смее и днес. Днес духът му емигрира към някой по-достолепен свят - свят, който помни и знае как да тълкува шегите му, а добросъвестните му читатели навярно ще се сетят за онова перце, дето се рее под тавана в "Празник на незначителността” - за онази единствена, упорита и многозначителна метафора, и… ще се усмихнат през сълзи.