Жулиет в света на мъжете

Френската актриса Жулиет Бинош оглави международното жури на 59-ия кинофестивал Берлинале.

 

"Фестивалът на жените“ – така вече нарекоха тазгодишния фестивал. Берлинале е със славата на политически кинофорум, а днес в усилията на политиката в Европа влиза и осигуряване на равнопоставеност на половете. В кинобранша това означава равна заетост в различните професии. 7 от 17-те избраните за конкурса филми филма са на жени режисьорки. Операторската професия засега остава предимно мъжка. Но не е ли всичко това лична работа? "Личното е политическо“ – гласи мотото на 69-ия кинофестивал в Берлин.

В тази ситуация е напълно естествено журито да бъде оглавено от 1. жена; 2. жена с активна политическа позиция; 3. жена с активна политическа позиция и собствена територия в киноиндустрията. Разбира се, не пречи жената и да е красавица, но в момента етапът "хубава жена“ се счита за отминал период в киното. Жулиет Бинош отговаря на всичките условия.

Родена на 9 март 1964 г. в Париж. Казва, че е потомка на бежанци. По време на Втората световна война полската й баба от страна на майка й първо е интернирана от германците, после от руснаците. Бяга от родината си и търси спасение във Франция.

"Мъжът й я зарязва, тя сама отглежда двете си деца, работи като шивачка и готвачка – разказва Бинош в интервю за "Ди Цайт“. – От всичко това се разболява психически, но не е никак лесно, когато и политиката, и мъжът ти да са срещу теб. Мисля, че от нея съм получила като ген способността за оцеляването.“ 

Когато през май миналата година във Франция върви процес срещу трима души, които са помагали на нелегални мигранти, Бинош заявява в пресата, че също е помагала и застава на страната на обвиняемите. А поради историята на баба си казва, че е станала особено чувствителна към сексизма и мизогинията. "Разбира се, веднага ме обвиняват в прекалена политическа коректност. На което отвръщам: не може да се шегуваме с всичко. Поне не тогава, когато има някакво страдание. И моля, никой да не обяснява, че жената е вече напълно свободна.“ 

Култа към хубавата жена Бинош възприема като вид унижение.

"Винаги го усещам, когато стъпя на високи токчета, стегната в корсет и тръгна по червения килим. За съжаление, трябва да се съобразявам с правилата на играта… Самата аз, въпреки популярността си, все още не съм събрала достатъчно смелост, за да направя крачката към свободата.“

Макар че вече е влязла в лигата на артистките, които са особено капризни при избора на роля, и може да си позволи да отказва, зад гърба си Бинош има и не толкова радостен опит:

"Спомням си за един кастинг, при който режисьорът поиска да се възползва от мен. Спомням и за един продуцент, който по време на вечеря за екипа се хвърли отгоре ми и ме хвана за гърдите. В такива ситуации са необходими бързи реакции, за да можеш да се защитиш.“ 

В работата си, естествено, Бинош е готова за разголване, ако то е необходимо за драматургията на филма. Засега открива само две голи сцени, които нарича "съмнителни“.

"Но по това време бях млада и не си задавах въпроса дали събличането е унизително. Чувството за унизителност свързвах повече със собствената си стеснителност, която намирах за нещо лошо. Младите артистки се учат да се показват. Те трябва да могат да преодоляват страха си, че ще се изложат или че ще станат смешни. Учат се как да оголват вътрешния си свят и собственото си тяло, тъй като това са техните работни инструменти. Това ни прави едновременно неуязвими и раними. Неуязвими, защото става дума за изкуство, за кино, в крайна сметка за работа и няма как да се разтърсим от дъното на душата си. Но сме много раними, когато някой реши да се възползва от готовността ни за откритост.“

Бинош е измислила свой начин, по който очертава границата между работата и душата си: рисува портрет на всеки режисьор, с когото е работила. Ето как описва някои от тях:

На Михаел Ханеке:

"Винаги започвам да рисувам от очите. Те са тези, с които човек установява контакт. На портрета очите на Ханеке почти не се виждат. Изобразени са като черни дупки, но въпреки това човек има чувството, че е наблюдаван. Направих го след снимките на "Код непознат“ преди почти двайсет години. Тогава имах чувството, че Ханеке ме сканира. Виждаше съвсем точно какво се случва в мен, всичките малки детайли, физическите и психическите промени, смяната на настроенията ми. Все едно беше машина, която измерва температурата, налягането, обема…“

На Жан-Люк Годар, в чийто филм "Здравей, Мери“ (1984) Жулиет се снима за първи път в киното. Портретът показва един сърдит мъж: "Годар беше винаги кисел, почти не разговаряше с мен. Не даде да ми сложат никакъв грим, което тогава възприех едва ли не трагично. Днес виждам, че зачервените ми от напрежение бузи действително стоят добре. Може би дефиницията за зрялост е, че започваш да харесваш неща, които преди това си ненавиждал. Когато ме извика на проби, ми постави различни задачи. Да се съблека, да кажа едно стихотворение, да си реша косата, докато обикалям един стол. През 80-те години беше модерно да се снимат голи тела, пък и във филма има подобна сцена.“

На Андре Тешине: "Нарисувах го като Исус, който слиза от кръста. Във филма му "Разходката“ (1985) играя младо момиче от провинцията, което иска да се наслади на свободния живот в Париж. Бях съвсем млада актриса и естествено търсех начин за оцеляване в света на киното. Животът ми тогава се определяше от една избухлива смес от ярост, отчаяние и амбиция и всичко това Тешине много сръчно вкара във филма. Едва ли има друг режисьор, който толкова интензивно да разработва сексуалните и социални (дез)ориентации на подрастващите. Младежката ми енергия се подклаждаше и от това, че по време на снимки в Париж беше минус 20 градуса, а при такива температури, когато си с къса пола и на високи токчета, тичаш по-бързо.“

На Амос Гитай: "С израелския режисьор снимахме филма "Раздяла“, който разказва за французойка, търсеща дъщеря си в Израел. Той е единственият досега, който не хареса портрета си и пожела да му направя друг. Аз обаче предложих сделка. Има една сцена, вървя по баир, снимана съм отзад и  намерих, че задникът ми не стои особено достойно на екран. Казах му, че ако махне тази сцена, ще му нарисувам нов портрет. Той не се съгласи и аз оставих рисунката така.“

Стивън Спилбърг обаче все още няма портрет, нарисуван от Жулиет Бинош. Причината е, че тя не се е снимала при него. Няколко пъти отклонява предложенията му. "Защото филмите му представят предимно мъжки свят, в който героините са само допълнително украшение“ – обяснява актрисата. Но пък участва в "Годзила“ (2014), "… защото само за няколко минути можех да изиграя вълнуваща смърт. Привлече ме това, че мога да внеса разтърсващ момент в екшън.“ Претенциозната Бинош е участвала също така и в непретенциозния "Шоколад“. "Това е филмът, благодарение на който ме разпознават милиони деца по света – сладостта да си световно известен.“

Киноманите обаче ще я запомнят с други роли, дори не толкова със сестрата от "Английският пациент“, за която получи "Оскар“ за поддържаща роля, колкото с изпълнението в "Три цвята“ на полския режисьор Кешловски.

Бинош разказва, че с възрастта става все по-радикална.

"На 44 години реших, че трябва да стана танцьорка и заедно с хореографа Акрам Кан тръгнах на световно турне. Нямах нито мускулите, нито опита да издържа час и половина на сцената. Но се учех, тренирах, репетирах и в крайна сметка мисля, че се справих.“

А на 55? "Преди да тръгна за Берлинале, баща ми влезе в болница. Той вече е много близо до смъртта. Утешавам се с мисълта, че както раждането, така и смъртта е просто преход от едно състояние в друго. И че истинската действителност е от другата страна. Тук, в нашия свят, ние събираме опит, но всичко е само игра, фикция. Понякога дори игра в играта. А киното е част от съпротивата срещу мимолетността. Звучи простичко, но е добра утеха.“

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт