Не сме ли всички NeoДачници?

 NeoДачници по Максим Горки. На голяма сцена в Народен театър “Иван Вазов”. С шепота на Хайнер Мюлер, щипка Мишел Уелбек, елементи от ума на Тодор Арно и Разсъждения на Иван Пантелеев. 

NeoДачници е приказка с красив текст за (не)особено приказната ни действителност. Мизансценът погалва окото с цветни ленти, които хем сякаш се спускат от безкрайната далечина на небето, хем ни пренасят в един стар и (не)уютен тризвезден хотел, наречен “Родина”. Цветни ленти и един хладилик. Хладилник, който е олицетворение на студените души, голите ни мъки, които давим в алкохол и горещите и низки страсти, които охлаждаме с в влажните целувки на чуждия човек, на когото не принадлежим.

Един от най-успешните български режисьори, реализирали се в чужбина, избира главните действащи лица да бъдат изиграни от Александра Василева, Владимир Карамазов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Иван Юруков, Николай Урумов, Радена Вълканова, Рашко Младенов, Стефания Колева, Теодора Духовникова, Христо Петков, Юлиан Вергов. На пръв поглед всички съвършено непознати, но всъщност с душевни пороци, близки до мен и теб. Но ние не познаваме душевните пороци. Чисти сме. Не сме като неудачниците. Емоционалният прах грижливо замитаме под килима и пускаме завесата преди да са ни видели всички. Като пословичното дърво на хълма сме. Ако не ни видят, значи не сме се случили, нали? А корените на проблемите ни са така мощни, че е невъзможно да бъдат изтръгнати.

В традицията на брехтовия театър NeoДачници не спира да ни напомня, че пред нас стоят актьори. И все пак думите им ни приковават към седалката. Говорят ни за театъра като споделено време. Откъси от вечността, в които единственото важно за актьора и за зрителя е всеки миг на заедност. Едновременното вдишване и издишване. Взаимните бримки в сърцата, подаването на текста и поемането на смисъла му. Няма как нито един от персонажите да не ни проговори. Защото младият мъж се влюбва неутешимо и почти до обсесия. Готов е да легне в краката на совята избраница. Да й подари живота си и да се отрече от правата си върху него. Тя, от своя страна, едва успява да държи юздите на своето собствено битие, та как да се справи с още едно? Нима младостта не трябва да лети вместо да се поробва с вериги за глезена? Когато обсесията и възхищението към другия пускат димна завеса в ума, житейският път може да се превърне в задънена улица без изход. И тогава е страшно. Онази, която едва държи юздите си се бори за справедливост и негодува срещу глада. Времето, което губи за спасяването на света, поглъща всяка секунда време за любов. Срещу нея застават поетите, които надигат гневно главите си срещу болките в душата. Защото не самата болест е страшна, кошмарът е причината. Историите ни сблъскват и с вечно огорчена жена, която не умее да говори, най умее да мълчи. Печален образ на разочарованието. Жена, която се ужасява от уюта на дома и тайно в себе си копнее за живот, лудост и липса на логика. Но вероятно, вероятно в някой друг живот. Защото за този няма време. Добрият мъж и липсата на деца са поставили рамка на имагинерния комфорт. А вън от комфортната зона е страшно, не е ли? Онези на сцената са NeoДачници, но такива сме и аз и ти. Нима не се случва понякога тайно да мразим живота, половинката и децата си? Нима не утоляваме жаждата на несигурността си с безсмислени и мимолетни креватни наслади? Нима, нима? 

Важно е да чуем NeoДачници и да срещнем себе си в клопката на брехтовия театър. Да гледаме на любовта като на лятото. Хубаво е, когато е тук, но да не я търсим, когато я няма. Нека маскираме тъгата с хумор и обезоръжим смеха с тъга. И да забравим да се присмиваме и съдим. Защото всички сме в капана на душевните си предразсъдъци. NeoДачници до мозъка на костите.

 Дълго умувах как да променим заглавието и в крайна сметка с помощта на актьорите се спряхме на този работен вариант. "Дачници” е пиеса, много играна и поставяна в България, но това заглавие не означава абсолютно нищо, на български език такава дума не просто не съществува. Аз не си спомням у нас да е имало хора, които живеят по вилите си, тези "дачники”, както е на руски език. И така, към старата грешка, сега ние прибавяме още една. Като добавим и фонетичната близост с думата "неудачници”, получаваме един конгломерат от грешки. Който абсолютно точно отговаря на момента, в който сме се срещнали и работим. Заглавието "NeoДачници” няма претенции да звучи интелектуално, напротив – то има много общо с шегата, с недоразумението, с това живеене на кръстопът, когато една много стара култура, античната, се припокрива със символност от близкото минало и се получава нещо, което не е нито едното, нито другото.

 

новите млади