Амедео Модилиaни – бохемът, който обичаше мечтата си

Отиваме в Ливорно и Париж, за да разкажем една почти филмова история.

Амедео Модилиaни - Моди, който напомня вековно дърво, пуснало корените си на Монпарнас, днес е един от най-подчертано изящните художници на всички времена. Моди е момчето, което копнее да сътвори нови нюанси в изкуството - желае да създава картините и скулптурите такива, каквито той ги усеща и вижда. Без да робува на симетрията и формата. И наистина, колко скучен и безцветен би бил светът, ако наистина красотата беше симетрия.

Един от най-брилянтните представители на парижката живописна школа е красиво, романтично и влюбено момче, което не успява да се примири с неудобствата на света и затова създава свой собствен такъв. Модилиaни е роден в Ливорно, Италия, но в сърцето му е стаен Париж. Онзи Париж с бедните артисти в Монмартър. Париж със виещите стомаси на художниците, с лютия алкохол и слабостта към изящните форми на жените. Градът на музите и смисъла от изкуството.

Амедео. Амедео Модилиaни. Има нещо в името му. Красиво, витаещо и музикално. Сякаш име на трагедия или име на поетичен персонаж от роман. Роден на 12 юли през 1884 година в буржоазно еврейско семейство, Моди поема първия си дъх, без да знае, че предстои да изживее един пищен и красив бохемски живот, в който самотата и тъгата целуват по челото глада и мизерията, но сърцето успява да запази светлината и смисъла за съществуване чрез сътворението.

Нито висок, нито нисък, но винаги облечен с отличителна елегантност. Амедео носи изящество в себе си още от ранна детска възраст. Здравето му, както и чувствителната душа, която носи, е твърде чупливо за грубия свят. На прага на първата световна война, Модилиaни претърпява плеврит и тиф и именно тогава се обръща към италианския Ренесанс и класицизъм. В онзи повратен момент, превит от болки на болничното легло, той избира мечтата да бъде художник. Поглежда я ясно. Посочва я. И я преследва до последния си дъх. Обикаля школите в Италия и се опитва да открие своето място. Нито една ръкавица не успява да пасне на ръката му. Убиват, стягат, потят и дращят. Тогава през 1906 година (със скромната финансова подкрепа от майка си), Амедео стъпва в Париж. И тази крачка променя завинаги историята на изкуството...

Момчето с мечтата сякаш излиза на една прашна сцена, на която е мразовито и сиво, но зад чиито кулиси се чува поетичното слово на Макс Жакоб, с поглед се виждат пейзажи, сътворени от Морис Утрило - геният на Монмартър, чуват се и тихите стъпки на Пабло Пикасо. В този едновременно скромен, но зрелищен спектакъл, Модилиани бързо се опиянява от красотата на живота. Защото по онова време животът в Париж е това - ужасно свит и скромен, но и безумно пищен в смисъла и изкуството си. Гладът и невъзможността да плати наема на ателието си кара Амедео да зарязва цели партиди от картини.

Повлиян от парижкия авангард и кубизма, романтикът се разхожда между различните музи и вкусве на многоликите стилове. Опитва се да се посвети на скулптурата, търси себе си безпощадно, вдъхновява се от по-големите, но сякаш открива себе си... в другите. В хората.

Портретът е най-интересното нещо в човека и е безспорно онова, което ме интересува в най-голяма степен – пише художникът.

Портретите на Модилиани са лесни за разпознаване. Приличат си. Но не си ли приличат и момичетата на Реноар. Лицата на италианския мечтател не познават симетрията и правилния овал. Съществуват в свой отделен свят - паралелен на истинския. Вратовете са издължени, потеглящи към небето. Жената и мъжът се срещат някъде в средата, меланхолично наведени на една страна. В парижките кафенета художникът смирено рисува приятелите си и запечатва в портрети незнайните музи. Онези, които нямат очи. Защото фигурата косата и цвета нашепват достатъчно. А очите…

Очите ти ще нарисувам, когато опозная душата ти.

И така, през живота си, носещ чифт различни очи, Модилиани целува страстно алкохола, прави любов с хашиша и се опиянява от парфюма на красивите жени. Душата му клета броди сиромашки из улиците на Монмартър и единствената изложба, която художникът реализира приживе се сблъсква с недоволството на полицията и е обречена на крах. Полският поет Леополд Зборовски събира 30 картини с голи женски тела. Те лягат морно по стените в галерията на Берта Вейл. В съседство до полицейския участък… “Непристойната” експозиция има кратък живот, както и авторът ѝ. През 1920 година туберкулозата побеждава романтичното момче и го отвежда към вечността. Заедно с цялата романтика и с голямата мечта. По онова време Модилияни е открил своята муза. Жана. Бременна. И влюбена. Два дни след смъртта на любимия си, тя предприема полет към безкрая, скачайки от петия етаж. Едва 10 години по-късно родителите й позволяват останките й да бъдат погребани близо до нейния Моди.

Днес Модилиани е един от най-големите художници в цял свят. Момчето, което ни научи как да гледаме с очи, без да виждаме очите и как да държим за ръка мечтите си през цялото време. Защото макар и гладът и нищетата да ритат духа в глезените, то копнежът винаги е там, за да подаде ръка и да го изправи.

Моди! Нека днес изпием една чаша спиртен алкохол и целунем една красива жена по устните. С посвещение на мечтите ни...

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт