Акценти от Берлинале: „Tristan Forever" на Тобиас Ньоле и Лоран Бонардо

Още един впечатляващ камерен документален филм в селекцията на Панорама Документи на тазгодишното Берлинале. Швейцарският режисьор Тобиас Ньоле привлече фестивалното внимание с първия си пълнометражен игрален филм „Алоис" с невероятния австрийски актьор Георг Фрийдрих (известен от филмите на Улрих Зайдл „Римини" и „Спарта") в главната роля. Тази година Ньоле се съюзява с френския лекар Лоран Бонардо по завоите на едно дълго и далечно пътуване към най-отдалечения обитаван остров на Земята - Тристан да Куня.

Изходната позиция е Париж. Пътуването до този вулканичен остров, почти в центъра на южния Атлантически океан, еднакво отдалечен от Латинска Америка и Африка, е географски и психологически подвиг. Години наред Бонардо го е посещавал, но като турист, като гостенин, като чужденец, който просто е търсил моментното бягство от френската столица и влудяващия стрес на цивилизацията. Обществото на Тристан не е съставено от аборигени, в него няма нищо антропологично. Постоянните жители са 230 на брой, трудът е организиран и разпределен, условията на живот са по-скоро скандинавски, отколкото екзотични, официалният език е английски. Добре дошли на края на света, който измамно прилича на нашия.

Сюжетът се разгръща около кардиналното решение на Лоран Бонардо да приключи с медицинската си кариера, да напусне Париж и да се пресели окончателно на острова на мечтите си. Несъмнено мотивът за това решение е илюзията за възможно щастие и за радикална промяна - илюзия, която обитава всеки един от нас, след настаняването на рутината и безличието на монотонността, които регламентират градските ни животи. Бонардо обаче трябва да сблъска илюзията с реалността. Правилата за получаване на жителство на остров Тристан не са лесни. Той трябва да си намери работа, да се впише в затворената хармония на общността, да докаже ценността си за общото благо, да бъде активен и ангажиран член на един сякаш монолитен организъм. Предизвикателството, отначало интересно и трескаво, се разгръща до нови мащаби, осветяващи вътрешни липси, хронична самота, екзистенциална изгубеност, неспособност за абсолютна интеграция в „обществото на другите". Колкото по-амбициозни и по-успешни са опитите на парижкия лекар да стане част от социалната тъкан на Тристан, толкова по-болезнени стават вътрешните му монолози. Камерата на Ньоле се превръща в негов довереник, пред нея Бонардо среща душата си и търси пътища, различни от географските, по които да поеме намирането на смисъла.

„Tristan Forever" притежава умопомрачителна красота. В определен аспект, това е филм за природата, която предоставя терен за мечтите ни, дава перспектива на най-интимните ни срещи със самите себе си, щедра на тишина и съзерцание. От друга страна, природата остава безучастна към нашите човешки съдби, дистанцирана, самодостатъчна, непокорима. Контрастна, сложна среда, където човек всеки ден се намира и изгубва, приближава и отдалечава до истината за живота си. Тристан прилича на рай по смайващо реалистичен начин. Парче рай насред безбрежния океан, безкрайно отдалечен от тътена на Риволи и Монпарнас. Покой и стихия в едно. Но дори и там въпросите на Лоран Бонардо остават неразрешими. Да стигнеш до центъра на световния океан и да не получиш жадувания отговор за себе си е трагедия, макар и красива.

Носталгичен филм. Носталгия по бъдещето, което не може да се отскубне от копнежа и да нахлуе в реалността. Носталгия по света на хората и по отсъствието му, чието мълчание е често оглушително. Документална лирика, „Tristan Forever" съчетава откривателския апломб с нежното смирение на осъзнатия отшелник.

Берлинале кино Тобиас Ньоле Лоран Бонардо Tristan Forever