Най-доброто от Кан: „Амрум“ на Фатих Акин
Мартин Ръждашки

Вундеркиндът на Хамбург Фатих Акин смая публиката си с премиерата на новия си филм „Амрум“ в секция „Кан Премиера“, извън конкурсната програма. Макар Акин досега да не е успял да задмине нито комерсиалния успех, нито култовия статут на първите си филми „Срещу стената“ и „Музиката на Истанбул“, през последните 10 години той успя да се наложи, преди всичко в Германия, като един от най-важните режисьори на поколението си – поколение с трудната задача да поеме щафетата от голямата четворка на Новата немска вълна: Фасбиндер, Херцог, Шльондорф и Вендерс. Акин разви филмографията си по изключително нетипичен за авторското кино маниер – не чрез изграждането на мигновено разпознаваем режисьорски стил, а чрез маниакална отдаденост на жанровото кино. „Музиката на Истанбул“ се превърна в класика на документалното кино, „Златната ръкавица“ (2019) е образец за филм на ужасите по истински случай, а „Rheingold“ (2022) – за гангстерска драма. Тази година Акин изненада всички с костюмна драма (period drama), която хладнокръвно и педантично пресъздава клаустрофобичния фатализъм в немското общество от края на Втората световна война.

Действието се развива в седмицата между самоубийството на Хитлер (30 април 1945) и капитулацията на Германия (8 май 1945), в абсолютните покрайнини на Третия райх – на бедния, изолиран остров в Северно море: Амрум. Аз никога не бях чувал за него, но веднага осъзнах, че години наред съм живял на две спирки разстояние от берлинската метростанция Amrumer Straße, без да си давам сметка за произхода на името ѝ. Очевидно и тогава, и сега, Амрум е беславно място, прекалено далеч от всичко, за да попадне на вниманието на ежедневието. Маргиналното му съществуване го спасява – встрани от зловещия марш на войната, но и го обрича на бедност, която застрашава самото оцеляване на малобройните му жители.

Сюжетът на „Амрум“ е литота на грандиозния ужас от последните мигове на войната, чиято разруха хвърля сянката си върху историческата съдба на Германия до края на 20-ти век. Литота, която обаче стегнато, минималистично и устремено отразява този ужас – битката на едно дете, Нанинг, да спаси майка си от смъртоносен глад. Елегия на синовната обич, която войната изтръгва от детството и обрича на преждевременна зрялост, „Амрум“ е покъртителен портрет на невинността и нейното по-мрачно сияние – разпадът на илюзията, която я осмисля. Амрум, остров с размера почти на театрална сцена, е заключил на територията си хора и съдби без изход – както физически, така и морално. Единствено невръстният Нанинг се оказва способен да превъзмогне, макар и без да го съзнава напълно, опустошителната деморализация на нацисткия режим. На моменти този сюжет, основан на спомените на немския режисьор Харк Бом (който е и съсценарист на филма), съдържа в себе си нещо приказно, почти нереално – идеализъм и надежда, които не са готови за среща с цинизма на съвременния поглед. В това е и големият успех на Акин – въпреки риска от несъстоятелна за времената ни наивност, той създава филм, който сияе с чистотата на едни детски намерения, които, в света на перверзията, се оказват единственият шанс на човек да оправдае съществуването си.

Камерата на Карл Валтер Линденлауб е прецизна и изящна – именно тя успява да създаде трагичната връзка между ландшафта и човека, между Амрум и Нанинг – връзка, която захранва с безмилостните си контрасти протежението на целия сюжет. Стегнат, ритмичен, концентриран и многопластов като барокова фуга, филмът на Фатих Акин е едно от големите събития на тазгодишния фестивал в Кан, макар присъствието му неминуемо да беше засенчено от големите звезди в конкурса. Отдавна не бях гледал филм, който с подобна нюансирана дълбочина да разполага реалността си – смислова и визуална – на еднакво разстояние между абсолютния ужас и ненакърнимия блян.

Фатих Акин Амрум Кан кинофестивал кино