Директно от Кан: „3 километра до края на света“ на Емануел Първу

Съвременното румънско кино е запазена марка на фестивала в Кан (и абсолютно заслужено). Примерите са прекалено много, но последните 20 години румънските режисьори (Мунжиу, Порумбиу, Жуде, Нецър, Пинтилие) доминират източноевропейските фестивални премиери с майсторския си социален реализъм. Тази година в конкурсната програма на Кан е селектиран третия игрален филм на младия румънски режисьор Емануел Първу „3 километра до края на света“ – предишните му два филма са с премиери на фестивалите в Локарно и Сан Себастиан. Първосигналният ми интерес към филма бе провокиран именно от талантливия размах на новото поколение режисьори от северната ни съседка. Когато става дума за постсъветска социална драма, Румъния е първата кино дестинация.

Фабулата е сама по себе си семпла – традиционни православни родители от румънско село се сблъскват с консерватизма на обществото, в което живеят, след като синът им Ади е пребит, защото е целунал друг мъж. В това изречение, което резюмира целия сюжет, се съдържа изключителен потенциал за конфликт и драма. За съжаление леко предвидим – филмът се разиграва в епизоди, които почти всеки, запознат с естеството на поколенческите и ценностни различия в контекста на посткомунистическото общество, може да си представи. От една страна е невинният абитуриент, който е влюбен в красиво, младо момче от Букурещ, а от друга – целокупната агресия на едно общество, което е добре подготвено да съди и проповядва морал, но изключително неспособно на морално действие; непреодолима сякаш бездна между автентичната етика на доброто и самодоволното и наказващо морализаторство. Под натиска на съседи, полиция и богатия баща на побойника-хомофоб, родителите на Ади, безкритично принадлежащи към общността си, почти инстинктивно биват завладени от чувство за срам. Този срам ги тласка към агресия спрямо сина, в опит да спасят името си. Така Ади се озовава напълно сам във враждебна среда, на чело на която застава селският поп, готов да го изцери с екзорсизъм.

Докато гледах филма в зала Дебюси, в компанията на международните си колеги, дошли на фестивала от цял свят, се питах дали в техните очи този филм не съдържа и елементи на комедия – сляпата вяра на родителите, бутафорната проповед на местния поп, корумпираната до престъпност полиция, безпредметната хулиганщина, която тероризира всеки раним и чувствителен човек в подобни малки общности – дали всичко това не изглежда отдалече преувеличено и смехотворно. За мен тази реалност е близка, познавам и наследството ѝ в обществото на лицемерието и престореното възмущение от всяко различие. Общество, което е готово на всичко, за да защити мнимите привилегии на посредствеността си. За мен този филм няма как да е комедия, той е трагедия без нито един комичен елемент. Но стигнах до заключението, че независимо от контекста, тези проблеми са универсални – въпреки глобалния напредък на човечеството все още се борим с белези на религиозен морал, посегателства върху праведната държава и политизирана враждебност спрямо хомосексуалността. Със сигурност, въпреки силното усещане за румънски, балкански и посткомунистически реализъм, филмът на Емануел Първу е съумял да въздейства на стотиците чуждестранни присъстващи на премиерата му.

Актьорската игра е леко несигурна и на моменти не улавя хода на драматургията. Режисурата, операторското майсторство и монтажът са невидими, както се предполага за филм, който се опитва да бъде максимално близък до документализма. С добре разказан, приятно заплетен в множеството междуличностни кавги и ценностни сблъсъци сюжет, филмът се придържа към похватите на най-новата румънска вълна.

3 километра до края на света Емануел Първу Кан филмов фестивал кино