Директно от Кан: „Момичето с иглата“ на Магнус фон Хорн

Първият филм от конкурсната програма на Кан 2024, на чиято премиера присъствах, беше „Момичето с иглата“ на шведския режисьор Магнус фон Хорн. Реакцията на публиката беше поляризирана – от шок, до упорити предположения за евентуална награда на фестивала. Това е едва третият пълнометражен филм на младия автор – след „The Here After“ (2015) и „Sweat“ (2020), но вече може да се говори за творческо заявяване със смел кинематографичен език.

Историята на филма е базирана на реални събития, случили се в Копенхаген в края на Първата световна война – криминалния случай на серийната убийца на деца Дагмар Овербай. Макар вдъхновен от архивни факти, „Момичето с иглата“ успява от първия си кадър да овладее повествованието си с дързък, артистичен почерк. Черно-бялата естетика, внушително подчертана от дълбоки контрасти и безпощадна, агресивна светлина, създава впечатление за експресионистичен експеримент – именно 20-те години на миналия век са десетилетието на Фридрих Мурнау и Фриц Ланг. Магнус фон Хорн обаче нито имитира, нито се опитва да съживи експресионизма, а го преоткрива. Пресичането на сюжет и визуален език е елегантно и въздействащо – невидимо, без нито един шев.

Входът към персонажите и техните психологически терзания изненадващо не е през главната героиня, а през анонимното момиче с иглата – бедна шивачка, която познава само мизерията на лишението и ужаса на войната. Докато тя е убедена, че съпругът ѝ е загинал на бойното поле, започва любовна афера с богат индустриалец, от когото забременява. Богатството обаче не обича бедността, дори когато има красиво и невинно лице. Романсът бързо приключва и то по средата на бременността на нещастната героиня. Съсипаните илюзии, излъганото доверие и невъзможността за физическо оцеляване отвеждат младата майка и нейната новородена дъщеря в мрачния свят на Дагмар Овербай – свят, от който няма завръщане. Войната е свършила, с победа за съюзническите сили, но Копенхаген тъне в ужас, който разрушава съдби и животи със зловещ апетит.

Сюжетът на „Момичето с иглата“ е изграден от безброй стегнати възли измежду каскадиращи епизоди от трагични ситуации – нито един от протагонистите не е пощаден от сблъсъка с изкривеното лице на едно общество, загубило всеки морал в егоистичната битка за екзистенциалния минимум. Трудно се гледа двучасов филм, в който светлината съществува само за да осветли натрупването на страдания и унижения без никакъв хоризонт за спасение.

Филмът се оказва, за съжаление и гняв на всички ни, здраво зашит за днешната реалност, в която правото на аборт и абсолютните избори в личното здраве са поставени в центъра на политически маневри за власт. Живеем в свят, където свободата на тялото, а оттам и свободата на духа, е мишена на властови игри. „Момичето с иглата“ разказва за свят без право на аборт, всъщност без никакви особени права на жената да защити и изживее своя собствен избор. Трагедията на тези липси е безгранична, а етичните ѝ измерения не са намерили своето легално решение дори век по-късно.

Филмът на Магнус фон Хорн успява да заключи в себе си клаустрофобията на Копенхаген и безизходицата на жителите му, но като че ли не надскача достатъчно високо голите си факти. Всички психологически казуси са налице, всички събития са изиграни прекрасно, но авторът не намира метафорите и образите, които да повдигнат наратива от калта и вонята на подземните му етажи. Може би тази авторова безучастност не е недостатък, както го виждам аз, а съзнателен избор за изоставяне на зрителя в търсене на собствени решения. В крайна сметка, макар изразено феминистичен, филмът не оставя никакво съмнение, че всяка лична трагедия е нишка от тъканта на цялостното падение на обществото.

Магнус фон Хорн Момичето с иглата Кан филмов фестивал филми кино