Най-доброто от Берлинале: „Достоевски“ от братята Д’Иноченцо

След като спечелиха „Сребърна мечка“ за най-добър сценарий за втория си пълнометражен филм „Лоши истории“ през 2020 братята Фабио и Дамяно Д'Иноченцо се завръщат тази година на Берлинале с мини сериала „Достоевски“ в специалната програма извън състезанието. Това, което преживях на петчасовата прожекцията се оказа най-добрият филм за целия фестивал – да, според мен, това не е мини сериал, а много дълъг филм, и като такъв трябва да се гледа в своята пълнометражност, а не на епизоди. Брилянтно изпипана, безкомпромисна, майсторски построена творба на съвременното италианско кино, което през последните години сякаш се засилва към своето възраждане (Сорентино, Гароне, Биспури, Кортелези, Рорвахер, Белокио). „Достоевски“ е криминален трилър, който задминава всички експлоатирани от филмовата индустрия клишета на жанра си, за да въвлече зрителя в мрак и безнадеждност, каквито не съм виждал от години.

Нито едно резюме на сюжета не би могло да предаде психологическите нюанси, които персонажите изграждат с всяко свое действие. Достоевски е псевдонимът на сериен убиец, който оставя до телата на жертвите си бележки, в които описва последните им мигове преди смъртта. Главният разследващ случая детектив Енцо Витело, изигран от Филипо Тими сякаш това е ролята на живота му, започва кореспонденция с „анонимния“ убиец без знанието на своите колеги. Общуването с перверзно и безчовечно съзнание рядко може да бъде просветляващо – но почти гарантира конфронтация с измеренията на личния ужас, който нормалността изисква да остане непознат и игнориран. Така детектив Витело поема, стъпка по стъпка, надолу по стълбата на собствения си кошмар. За мен бе смайващо как братя Д’Иноченцо са постигнали с клинична прецизност петчасова панорама на психологически терор без да прибягнат до нито един лесен трик – нито един банален диалог, който да придвижва сюжета, нито една сцена на изкуствено напрежение, нито един специален ефект. Бавно, ритмично и преднамерено, тази зловеща история намира вътрешната си логика и макар да остава затворена в себе си не губи връзка с външния свят, където убийствата на Достоевски остават само далечна хроника.

Създаването на атмосфера в киното, без употребата на мотиви по предписание, е въпрос на завършен режисьорски усет, който убягва обяснение. Колкото и да се опитвах да поставя видяното в жанров контекст, който познавам сравнително добре, не успях да сравня Достоевски с нищо познато ми. Останах и много приятно изненадан да видя на Берлинале филм, който не се интересува от лесните формули за фестивален успех – нито темите му, нито естетиката, нито авторите му не се възползват от предсказуемото внимание, което много от другите филми си вземат на цената на иначе недопустими компромиси с художественото качество. Това показва смелост и завръщане към авторското кино, където режисьорската работа не е функция нито на финансирането, нито на критическия успех, нито на жадното за печалба разпространение.

За мен след „Достоевски“ братята Д’Иноченцо се превръщат в артисти, които ще бъдат следени редом с най-добрите в изкуството на киното.

Фабио Д'Иноченцо Дамяно Д'Иноченцо Достоевски мини сериал