Политическото изкуство според Теодор Ушев
Четем материала на Манон Дюма за режисьора на „Ф1.618“ в „Льо Девоар“
Теодор Ушев за пореден път намира място в световноизвестния френскоезичен вестник, „Льо Девоар“. Материалът на Манон Дюма е публикуван броени дни преди излизането на документалния филм за режисьора „Теодор Ушев. Невидими връзки“.
Съдбата си знае работата. Докато Теодор Ушев снима първия си игрален филм в родната си България, „Ф1.618“, режисьорът Борислав Колев се свързва с него с намерение да направи документален филм за живота и работата му със заглавие: „Теодор Ушев. Невидими връзки“. Две години по-късно двата филма тръгват по екраните във втората родина на Теодор с две седмици разлика във времето.
„Изобщо не беше планирано; нищо не е планирано в живота ми“, казва този, който е подписал повече от дузина късометражни филми в канадския Национален филмов борд, донесли му повече от 150 награди. „Наистина е невероятна година, мисля, че живея в антиутопичен свят!“
Всъщност, едва завърнал се от Калифорния, където „Ф1.618“ току-що е спечелил „Златна палма“ на филмовия фестивал в Бевърли Хилс, Теодор Ушев научава, че филмът е спечелил награда и на Московския филмов фестивал, където той е изпратил версия, включваща три сублиминални послания, написани на руски: „Путин е лайно“; „Не на войната“; и „Ходи се шибай“. По време на срещата в редакцията на „Льо Девоар“, той се канеше да напише речта, с която да откаже тази награда.
„Един приятел руски режисьор ми предложи да представя този филм, който изобличава фашизма. Изпратих го и два дни по-късно научих, че е включен в селекцията. Заради всичко, което се случва в Русия, отначало се колебаех дали да приема, след това ми хрумна идеята да добавя сублиминални образи към него, техника, която обичам и използвам още от „Tower Bawher“. За мен изкуството винаги е било политически акт. Във всичките ми филми има политическо послание, освен в „Sonámbulo“ и в „Demoni“. Така че тази награда в Москва беше черешката на тортата.“
Теодор Ушев не от вчера води борба срещу фашизма. Още в София, където работи като плакатист, той участва в организирането на антипутински демонстрации. От много рано в своята кинематографична дейност Ушев се проявява като противник на тоталитаризма.
„Когато правех „Tower Bawher“, „Drux Flux“ и „Gloria Victoria“, имах чувството, че възшествието на руския фашизъм наближава. И трите филма се развиват на фона на руска симфонична музика и са свързани с руското изкуство. Когато започнах да работя върху „Ф1.618“ преди пандемията, никой не вярваше, че се готви война. Когато тя избухна, си казах, че в края на краищата, не съм създал антиутопия, а филм от жанра на социалния реализъм, документален филм за това, което се случваше в момента“, казва човекът, който живее в Монреал от 1999 г.
Антифашистко изкуство
Действието във „Ф1.618“ се развива, надяваме се, в далечно бъдеще. Това е историята на един калиграф, натоварен да препише всички книги, Криптон (Деян Донков), който, подпомаган от млада пънкарка, излязла от подлежаща на изгаряне забранена книга, Гаргара (Мартина Апостолова), иска да събуди Фиа (Ирмена Чичикова), последната жена на човечеството, от вечния ѝ сън, преди мъжете, превърнати в безсмъртни биотитани, да напуснат Земята, която е станала твърде токсична, и да завладеят Космоса.
„Идеята за безсмъртието лежи в основата на всяка тоталитарна система. Ако станем безсмъртни, културата ще изчезне, защото творците няма да имат стимул да работят. Няма да има за къде да бързат. Единствените, които ще знаят как да използват безсмъртието, биха били деспоти, тирани, начело на тоталитарни режими. Тоталитарните режими винаги са се стремели да изолират жените, да ги превърнат в машини за възпроизвеждане. Но във „Ф1.618“ възпроизводството е безполезно. Това, което крайната десница иска, е жените да не участват в социалния живот. Жената винаги е била против мъжкия тоталитаризъм; за мен мъжът винаги е бил символ на войната, а жената – на живота и любовта.“
Когато Владислав Тодоров му изпраща своя сценарий по романа си „Пумпал“, непубликуван на френски и английски, Теодор Ушев открива толкова много елементи, които му допадат, че пожелава да режисира филма.
„Бях наясно, че този филм може да не се хареса, че хората ще го намерят за малко странен като драматургия, защото исках да го направя като видео игра – дори включих икони от „Майнкрафт“. Честно казано, историята не ме интересуваше, за мен беше важна естетиката и посланието. Освен това е важно хората да не намират моите филми за скучни, така че винаги залагам и на игровия аспект.“
Със съгласието на сценариста режисьорът си присвоява неговата вселена, стигайки дотам, че отрязва половината от диалога: „Когато отнемеш възможността на актьорите да си играят с думите, ти им отнемаш изразното средство, отнемаш им четките, все едно им казваш да рисуват само в черно и бяло, което ги принуждава да играят с лицето си. Със сценариста много спорихме и ако зависеше само от мен, щях да направя ням филм, без никакви думи“.
От късометражното към дългометражното кино
Ако преходът от късометражен към пълнометражен филм и от анимационен към игрален филм е бил плавен, то това не означава, че Теодор Ушев има намерение да изоставя късометражната анимация. В този момент той финализира монтажа на късометражен филм, продуциран от Етиен Ансез, копродуцент на „Ф1.618“, а за следващата година подготвя друг за френската компания „Артуро Мио“.
„Анимацията винаги ще бъде любимата ми работа, но направих толкова много късометражни анимации, че в един момент се почувствах така, сякаш правя един и същи филм през цялото време. Преди да снимам филма, направих много рисунки; сценарната ми книга беше прецизна, всичко беше планирано до последната подробност. Разбира се, трябваше да направим промени на снимачната площадка, защото снимките бяха само 23 дни и имахме много ограничен бюджет, но успях да заснема всички планове, които си бях намислил, благодарение на моя опит в анимацията.“
Освен подготвяните два късометражни филма, Теодор Ушев търси финансиране и за два игрални филма. Не е лошо за човек, който се нарича „много мързелив“ в документалния филм на Борислав Колев.
„Когато работя, имам чувството не че работя, а че се забавлявам. Дайте ми любимата ми играчка и мога да си играя с часове; а любимата ми играчка е анимацията. Достатъчно дисциплиниран съм все пак – реша ли да работя четири часа, правя го. Трябва обаче да намеря и начин да се забавлявам, иначе нищо няма да излезе. Това може да не е много добро, нито полезно, защото ми отнема възможността да участвам в комерсиални и добре платени проекти. В каквито опитвах да се включа, но се оказа, че не мога. Страдам, когато ми казват какво да правя“, завършва режисьорът, за когото върхът на щастието е да твори в уединението и тишината на някое абатство.
бюлетин
още авангарт
-
От Париж до безсмъртието
Отбелязваме 97 години от рождението на легендата на киното Жана Моро
-
Време за живот: интроспективен филм за крехкостта на човешките взаимоотношения
Филмът на Джон Кроули е в разпространение от 31 януари
-
Шепоти на времето: Киното на Ерик Ромер
Навършиха се 15 години от смъртта на една от водещите фигури на Френската нова вълна