Как да бъдеш художник според Джорджия О‘Кийф

Идеята, че може да станеш художник за един ден, че от значение са единствено талантът и щипката темперамент за артистичния успех, е заблуда.

Така твърдяла Джорджия О‘Кийф през 1928 г., когато била на 40 години. Година преди това е получила първата си ретроспекция в Бруклинския музей – един неоспорим знак за успех. Но О‘Кийф, на която ѝ предстояло да живее до 98-годишна възраст, не била приключила със своето развитие като художник, нито с размишленията върху това какво е да бъдеш такъв.

Както писателите или певците, или другите творци, така и великите художници не се пръкват просто отнякъде. Те трябва да бъдат подготвени, и то в суровото училище на житейския опит.

О‘Кийф никога не е записвала формално своите теории за изкуството. Оставила е обаче дълга следа от интервюта и писма, които разкриват нейния подход към рисуването, както и ритуалите, преживяванията и ситуациите, които са я вдъхновили. Кореспонденцията със съпруга ѝ, фотографа Алфред Щиглиц, дава автентичен и откровен поглед върху творческия ум на О‘Кийф. Двамата си разменили 25 000 листа писма в периода между 1915 и 1946 г., по което време тя открила свой начин на изразяване като художник: първо, чрез картините си на цветя, а по-късно – чрез пейзажи и сюрреалистични натюрморти, вдъхновени от осеяните с черепи планински околности в Ню Мексико

„Овнешка глава и бяла камбанка“ , 1935 г. 

Наблюдавай света около теб – отблизо и ненаситно

„Нарисувах няколко рисунки“, О‘Кийф написала на Щиглиц през 1930 г. от Таос, Ню Мексико. „Беше прекрасно да седя сама и да наблюдавам светлините и сенките над пустинята и планините – и да обмислям как да подходя към тях… Всичко това ми е по-интересно от хората – за мен те почти не съществуват.“

О‘Кийф черпела вдъхновение за своите картини от заобикалящата я природа. Дали на езерото Джордж, Ню Йорк, където прекарала голяма част от двайсетте и трийсетте си години, или в Абикуи, Ню Мексико, където по-късно щяла да създаде свое студио и дом, това, което я възхищавало, били флората и фауната, както и начинът, по който светлината се отразявала от скалите.

„Отражение на езерото Джордж“, картината може да бъде гледана хоризонтално и вертикално.

„Иска ми се да можеше да видиш това, което виждам от прозореца“, написала на приятеля си Артър Доув през 1942 г. „Розовата земя и жълтите стръмни скали на север; бледата пълна луна, потъваща в утринното лавандулово небе иззад красивото, покрито с дървета плато на запад; розови и лилави хълмове отпред и тънки, тъмнозелени кедрови дървета; чувството за простор; светът е изключително красив.“

О‘Кийф попивала такива гледки, а след това се съсредоточавала върху детайлите, които ѝ правели най-голямо впечатление. На платната си пренасяла любимите си линии и цветове: картини, изпълнени с меки, наситени гънки или просторни, опростени пустинни изгледи. Дори абстрактните ѝ картини са родени от наблюденията ѝ върху природата. Както историкът Дейвид У. Галънсън изтъква, те представят „постепенното опростяване на формите на истински предмети.“

Чрез процеса на наблюдаване отблизо О‘Кийф се стремяла да предаде същината на заобикалящото я: „Единствено чрез подбор, чрез изключване, чрез наблягане“, казала тя през 1922 г., „можем да се докоснем до истинското значение на нещата.“

Организацията е ключът към продуктивността

Въпреки нейната репутация на свободна душа О‘Кийф се радвала, когато материалите ѝ били прилежно организирани и се придържала към дневна рутина. Тя се наслаждавала на дългите работни дни, в които се събуждала рано и се въздържала от други дейности (като писането на писма) в името на времето, прекарано в усамотение в студиото. „Не ти писах вчера – работих цял ден и днес отново цял ден – и не мога да ти опиша колко ми хареса“, написала тя на Щиглиц през 1929 г. „Започнах работа преди осем – спрях за няколко часа на обяд – и след това отново до шест – утре отново ще направя така – не ме е обземало такова същинско удоволствие от работата от дълго време.“

Дневните ѝ ритуали станали дори по-отявлени по-нататък в живота ѝ, след като се оттеглила за постоянно в Ню Мексико през 1949 г. В много от дните тя се събуждала рано със слънцето и излизала на разходка през пустинята. Следвала закуска в 7 часа, която обикновено се състояла от яйца, хляб и чили с чесново масло, както Мейсън Къри изтъква в книгата „Дневни ритуали: как работят художниците“. Сита от ранната утрешна доза природа и храна, тя се отправяла към студиото си, взимайки си почивка за обяд.

През целия си живот тя поддържала студиото си чисто и спретнато. През 1951 г. описала работното си място в Абикуи. „Палитрата ми е много чиста – четките ми също – палитрата е на маса, която мога да въртя – друга е на перваза на прозореца – триножникът е ей там, до прозореца – друг статив е на перваза на прозореца. Една триметрова маса, пълна с платна и уреди за разтягане, и чукове, и габърчета – а след това има малка масичка, отрупана с малки платнени картички, оцветени във всичките нюанси и цветове, с които разполагам.“

След смъртта на О‘Кийф в студиото ѝ било намерено скривалище с 330 оцветени картички, както посочва историкът Ан Дейли. Заедно мострените парчета служели за архив на всичките нюанси, които е използвала в определени картини и към които се връщала за справка. Организационни стратегии като тази позволявали на О‘Кийф по-лесно да експериментира с палитрата си, както и с пропускането на светлината и текстурата на боите, които използвала.

Не оставяй грешките ти да те тормозят – учи се от тях

О‘Кийф била искрена с приятелите си, когато ставало дума за несигурност и провали. Но тя също така съзнавала, че създаването на несполучливи творби е неизбежно като част от творческия процес. „Картината от тази сутрин не я бива“, написала тя на Щиглиц през 1929. „Но изживях голямо вълнение заради нея и знам, че все нещо ще излезе в крайна сметка.“

По време на своята практика О‘Кийф изобразявала едни и същи предмети отново и отново, за да попадне на композиция, която я удовлетворява. В периода между 1946 и 1960 г. например тя обрисувала вратата на вътрешния двор на къщата си в Ню Мексико повече от двайсет пъти: „Умът ми работи праволинейно. Дълго време работя върху една идея“, признава тя на изкуствоведката Катерин Ку.

„Успехът не идва със завършването на една картина. Той следва от възприемането на определен подход в работата и от придържането към него“, смятала тя.

Въпреки че О‘Кийф била наясно кога една картина е композиционно силна и може да пожъне успех, тя отричала значението на финансовия успех и известността, когато ставало дума за изкуство. „Дали ще успееш, или не, е без значение“, написала тя на писателя Шъруд Андерсън. Даже и да подозирала, че дадена картина няма да бъде приета добре от широката публика, тя виждала смисъл в завършването и съхранението ѝ „за справка и лично удоволствие“.

В писмо до Щиглиц през 1929 г. относно нова картина, която била започнала да рисува, тя се пошегувала с нетипичния й замисъл: „Трудно е да видиш новата ми картина… Не е съвсем на място в тази държава, няма как да съществува на това място и не е вълнуваща.“ Въпреки това решила да я задържи: „Смятам, че ще се появи“, продължила тя. „Макар че може би няма да се понрави на никого освен на мен.“

Не обръщайте внимание на тенденциите – бъдете себе си

О‘Кийф творяла в епоха, когато много от настървените художници възприемали думи като „красиво“ или „хубаво“ като обида за творбите им. Тя обаче не споделяла това мнение – искала да изобразява красотата на природата и да използва пищни цветове въпреки противоположния тренд, наложен от кръга от художници, в който се движела. „Аз съм един от малкото художници, може би единствената днес, която с охота говори за творчеството си като хубаво“, казала тя веднъж. „Не ми пречи то да бъде хубаво.“

Особено колегите ѝ от мъжки пол не били почитатели на ярката ѝ палитра: „Мъжете не харесваха моите цветове. Цветовете ми били безнадеждни. Цветовете ми били прекалено ярки“. При все това не обръщала внимание на тяхната критика.

Джорджия О‘Кийф проправила свой собствен път и по отношение на мястото, където живяла и работела. Докато Щиглиц и повечето от колегите ѝ художници избрали да останат в Ню Йорк, О‘Кийф избрала живот в усамотение в Ню Мексико. Както там, така и на някои други уединени места тя намирала пространство, предразполагащо творческото у нея. „Работех като луда цял ден… Никога не съм се забавлявала повече“, написала тя на приятелката си Анита Полицер. „Просто се опитвах да кажа това, което ми се искаше да кажа – а е толкова забавно да казваш каквото си поискаш.“

През целия си живот О‘Кийф копнеела за свобода – от художествените тенденции, от натиска на общоприетите норми в света на изкуството, от оковите на доминираното от мъже общество. И тъкмо тази борба с различни очаквания я насърчавала да създава – резултатът е революционно и единствено по рода си творчество. „Аз вярвам в това да правиш каквото си поискаш, ако истински го искаш и ако имаш способността да го направиш.“ И наистина, О‘Кийфи живяла своята мечта безкомпромисно и възторжено. До ден днешен тя продължава да вдъхновява и другите да правят същото.

Превод: Айтен Яшар