„Нашето тихо местенце“ – филм за сърцевината на човека

„Нашето тихо местенце“ е документален филм на режисьорката Елица Георгиева, проследяващ процеса на писане на една значима книга – за човека и за времето, в което той съществува. Или не съществува.

Това е филм за търсенето. Но не търсенето с безусловна цел намиране. Все по-малко хора днес се интересуват от процеса по откривателството, от стъпките, през които преминаваме, за да достигнем до някъде. Именно на тези стъпки обаче е посветено лутането на Альона Глухова, чийто баща е „нито жив, нито мъртъв“. Изчезнал по времето на социалистическите режими, бащата на Альона – физик, авантюрист и мечтател, никога не се завръща и оставя след себе си неопределено количество въпроси, измъчващи нея и цялото ѝ семейство. Години наред това семейство живее в отсъстващата сянка на един човек стожер, който може би никога няма да се появи отново, но и никой не би посмял да обяви смъртта му. Декларирането на смъртта би означавало примирение, заличаване на потенциалната възможност да се завърне. Би означавало отказ от надеждата.

Надеждата обаче също има своята остра страна, а именно – непринадлежността ѝ към реалния свят, към фактите и логиката, към нещо действително възможно.

Как бихте постъпили вие в такава ситуация? Бихте ли загърбили вярата във възможното завръщане? Бихте ли продължили живота си, сякаш фигурата на единият ви родител е изчезнала отдавна? Или бихте се вкопчили в перспективата на неизвестното?

Альона е млад човек, прекарал съзнателната част от живота си до този момент в колебания на чия страна да застане – на страната на абстрактната вяра или на песимистичното отчуждение. Моралната ѝ дилема до такава степен е белязала детството ѝ, а лутането ту в едната, ту в другата посока я е направило по-объркана и по-уморена. Самата тя смята, че колкото повече разсъждава и мисли по този въпрос, той я завзема, без да ѝ даде отговор. Думите за изясняване на ситуацията стават все по-сложни, а решението как да продължи напред – все по-неясно.

Забележителен момент във филма е лингвистичната посока на разсъждение на главната героиня Альона. Тя напуска Беларус и заминава за Франция не за да открие истината, а за да открие думите, с които да я обясни на себе си, а и на бъдещите читатели на книгата, която опитва да напише. Езикът се оказва специфична функция на откриването. Когато познаваш много думи, е по-лесно да опишеш нещо по толкова сложен начин, че то да стане още по-неразбираемо и оплетено, отколкото е в мисълта ти. Когато обаче думите са малко, те са ясни, прости, точни и последователни. А последователността е именно онова, което липсва в семейната картина на Альона.

Тя преминава през редица срещи, посещава ключови места, докосва се до вещи и спомени, непременно свързани с нейния баща, преди да изчезне. Отрива и не открива. След всяко от тях и благодарение на френския език Альона записва и проследява, едновременно повтаряйки стъпките на баща си, но оставяйки своите собствени отпечатъци. Времето е заличило много, но не е заличило представата за справедливост, за политическа коректност, за уважение към човешката личност и за качествата, които тя носи.

Още от самото начало зрителят си задава въпроса „Къде е?“ Къде е това „тихо местенце“, където е бащата на Альона и къде е в този момент самата тя? Където и да сме, на първо място винаги сме със себе си. И в другите, които ни ценят и пазят образа ни жив.

„Нашето тихо местенце“ е филм за сърцевината на човека, за Альона като индивидуалност и характер, който обаче неведнъж се е повтарял. Прави впечатление изумителното боравене с изказа и с изкуството на писането като цяло. Елица Георгиева играе с перспективите за сън и действителност, памет и забрава, поезия и груба реалност. Перспективи, които тя документира по забележителен начин в своя филм, така че той започва да изглежда като достижение на художественото. Всъщност обаче това е реалността. И тя е точно толкова страшна, точно толкова трудна и объркана... И точно толкова красива.

Филмът се разпространява с подкрепата на ИА „Национален филмов център“. Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“.