Милан Кундера между „Шегата“ и „Празникът на незначителността“

Как можете да вземете интервю от автора на „Непосилната лекота на битието“? Много е просто. Първо трябва да познавате в дълбочина цялото му творчество. Второ, да сте наясно с цялата налична информация за книгите му. Трето, най-важното, трябва да му станете добър приятел. Да поддържате това приятелство в течение на десет, петнайсет, дори двайсет години. Тогава има някаква надежда.

С подобаваща ирония започва филмът за Милан Кундера, първият документален филм за автора, превърнал се в жива легенда на европейската проза заради своеобразието си като стилист – поет, романист, есеист и драматург. Навярно много негови почитатели са били разочаровани от факта, че за поредна година името му не фигурираше сред писателите, спрягани за Нобелова награда. А иначе журналистът Томаш Седлачек е сред малкото късметлии, отговарящи на условията по-горе. Той поставя важен щрих върху портрета на писателя още в самото начало, като разказва за един концерт на Леош Яначек, превърнал се в повод да вземе интервю от Милан. Бащата на писателя, Лудвик Кундера, бил музиколог и пианист, ученик на Яначек, т.е. именно Лудвик възпитава у сина си вкус към модерното изкуство, което предизвиква и разчупва конвенциите.

Филмът на Милош Смидмайер анализира житейски обстоятелства и политически събития, повлияли на творчеството на Кундера, включително живота му в Бърно, времето, когато учи, а след това преподава във FAMU в Прага, т. нар. ера на „нормализацията“, когато му е забранено да публикува въпреки огромния успех в чужбина.През 1979 г. чешкото правителство отнема гражданството на Кундера: „По това време всичко се дирижираше от руснаците и те решиха, че вече не съм чех“. Изгонен е от Факултета по изкуствата заради кореспонденция, осмиваща партиен функционер. Това събитие вдъхновява първия му роман „Шегата” и онова фриволно послание на героя до приятелката му, нахвърляно върху пощенска картичка: „Оптимизмът е опиум за човечеството. Здравият дух е признак на тъпота. Да живее Троцки!“. Картичката попада не където трябва, репресивният апарат се задейства, героят на Кундера е изключен от партията и изгонен от университета. Кундера се шегува (дали се шегува всъщност?), че е имал за цел да напише любовен роман, но публиката го е възприела като политически.

„Романът не изследва реалността, а съществуването - смята Кундера. Романистът няма нужда да бъде нито историк, нито пророк - той е изследовател на съществуването.“

Френският президент Митеран дава на писателя френско гражданство. Може би най-известният му роман,„Непосилната лекота на битието“, е подписан от френския писател Милан Кундера. Книгата е адаптирана за голям екран – при това по сценарий на великия Жан-Клод Кариер - но след излизането на екранизацията писателят не е доволен от резултата и никога не позволява друга екранизация на негова книга. Как да си обясним реакцията му? Неговите романи не могат да бъдат преразказани, защото нямат отчетлива фабула, те са нещо като метафизични есета за битието, морала, подбудите на действията ни, вътрешните и външни ограничения. По думите на писателя философ Бернар-Анри Леви, героите на Кундера са хора хипотези, а киното борави с ясни, фиксирани образи. За Кундера като творец са важни рефлексията и авторефлексията, търсенето на истината, а не еднозначните истини, защото „истината винаги куца“. Отношението на Кундера към езика е подривно, той презира догматизма и проповедническия тон. Всяка негова творба е форма на изследване или експеримент с формата на романа. На това се дължи полифонията в книгите му, музикалното единство между теми и контрапункти. Освен това Кундера винаги се е съпротивлявал на кичозната сантименталност, в произведенията му има повече еротика, отколкото лирика.

„Веднъж в интервю бях изложен не само неточно, но ми бяха вменени идеи, които изобщо не бяха мои. Разбрах нещо много просто: автор, цитиран веднъж от журналист, вече не е господар на думите си.“, споделя Кундера. Това признание е ключ към мистерията около личността му, вдъхновила и настоящия филм. Още през 1986-а година той слага край на интервютата и изявите на публични места именно заради манипулативността на медиите, които го отразяват. Той знае, че единствената сигурна колективна страст на нашето време е скандалът:

„Всичко, което съм искал да кажа, е в моите книги. Мечтая за свят, в който писателите по закон трябва да пазят своята самоличност в тайна или да ползват псевдоним. Три са възможните предимства на една такава стъпка: радикално намаляване на графоманията, по-малко агресия в литературния живот и край на тълкуванията на творчеството, повлияни от биографията на автора.“

Кундера сякаш си е дал сметка, че съвременниците му са забравили отговорите на фундаментални екзистенциални въпроси и се чувства длъжен да постави тези въпроси отново, при това крайно настоятелно, с нова сила. В романа „Безсмъртие“ например прозира абсурдността на идеята, че сме добри само защото се борим за нещо, което считаме за обективно добро – такъв е случаят с евтаназията и абортите. Оттук и една от главните теми на Кундера – човекът и неговият образ. Кундера не харесва имагологията, обсебеността от образите. Медиите са готови да го обожествят, ако той се приспособи към желания от тях образ. Той отказва. И те рядко му прощават. („Нарцисизмът води хората към фалшивото впечатление, че когато критикуват някого, са по-добри или по-значими от него. Бълхата, кацнала на главата на великан, си мисли, че е по-висока от него.“) Въпреки това приживе го издават в митичната литературна колекция „Плеяда“ на „Галимар“, чест, която рядко бива оказвана на живи писатели.

Филмът на Милош Смидмайер дава кодове за разгадаване на неговите книги – като се започне от „Шегата“, „Смешни любови“, „Книга за смеха и забравата“, „Незнанието“… и се стигне до „Празникът на незначителността“, определен във филма като най-изобретателната му книга. Разположена между романа, анекдота и фарса, тази творба е израз на намерението му да напише книга без нито едно сериозно изречение. Защото за Кундера романът е иронична форма на изкуството, самата му природа е такава: неговата истина е скрита, неизговорена и непроизносима. Ако иронията дразни, то е защото лишава хората от увереност, тъй като разкрива света в неговата многозначност…

Освен че оставя достатъчно пространство за размисъл, „Празникът на незначителността“ захапва пророческия мотив в „Шегата“. В „Шегата“ Кундера пише: „Повечето хора се заблуждават в две неща: вярват във вечната памет (за хора, неща, дела, нации) и в поправимостта (на дела, грешки, грехове, неправди). В действителност е точно обратното: всичко ще бъде забравено и нищо няма да бъде поправено.“ В „Празникът на незначителността“, която той създава 50 години по-късно, попадаме в свят, в който всичко е забравено. И където вече е невъзможно да се шегуваш.

Филмът е в програмата на кино-литературния фестивал Синелибри. До края на октомври е достъпен за гледане и в плaтформата Neterra TV+.