Клинт Истууд: С кацнал на рамото ангел

„Най-големият успех в кариерата ми е, че правех само това, което наистина ми харесваше. Огромна привилегия е професията ти да доставя ти удоволствие, на малцина се случва. Иначе, за да преживявам, в началото съм работил какво ли не, също и неща, които не са ми харесвали. Когато актьорът е в началото на пътя си, обикновено облогът е „всичко или нищо“ и най-често става нищо, но аз имах късмета непрекъснато да получавам роли и да стигна до позицията, в която да избирам. Обичам киното – и да играя като актьор, и да снимам като режисьор. Никой от моето семейство преди мен не е правил това, което е искал. Съмнявам се, че и някой след мен ще живее и работи по този начин. Аз не знаех къде искам да стигна, просто вървях и животът идваше насреща ми, връхлиташе ме понякога с неочаквани обрати. Бях убеден, че съдбата ме води, че тя е моят единствен ментор.“

Тези думи Клинт Истууд изрича през 2007 г. в документален филм-портрет за него на телевизия „Арте“. По това време той е на 77 години. Звученето на целия филм е: един възрастен човек вече вижда края на своята свръхуспешна кариера и поглежда назад от най-високата точка на творческия си път. Грешка! Едва ли някой е предполагал, че и след тази за всички нас преклонна възраст на Истууд му предстоят още 15 години на активно практикуване на професията, изразяващо се в участието и производството на 12 филми. Не са малко режисьорите, които за времето на цялата си кариера не могат да се похвалят с такъв количествен разкош, камо ли за отрязъка между 77 и 92 години. Последният му филм е от миналата година „Плачи, мачо“, където Истууд на своите 91 години е актьор, режисьор и продуцент – най-възрастният работещ в САЩ. В Европа го конкурира Паоло Тавиани, който е с няколко месеца по-млад.

Кадър от документалния филм

С корава обвивка, но меко сърце – така най-общо могат да се характеризират многобройните герои в които Клинт е „влязъл“ като актьор: леко присвити очи, набола брада, фас между пръстите, и когато играе „лош“ пак на практика героят му застава на страната на доброто. Самият той няма нищо против да бъде идентифициран с персонажите си и да бъде възприеман по този начин.

Кадър от "Gran Torino"

Роден е в Сан Франциско на 31 май 1930 г. Баща му е счетоводител, но е принуден да обикаля из страната, където да търси работа, с която да изхранва семейството си. Поради тази причина синът често сменя училищата. Но към края на средното си образование решава, че актьорството е сферата, където би желал да научи нещо повече.

 „Баща ми винаги казваше, че човек нищо не получава даром. Това беше типично за времето на Голямата депресия. Тогава нямаше никаква работа за никого и баща ми работеше, за да получи работа, а не за да живее добре. Хората бяха много по-сурови и следователно така се отнасяха и с децата си. Той ми казваше: „Като намериш работа, не питай колко ще ти платят. Разкажи им колко много ти ще работиш.“ Когато реших, че трябва да напусна нормалното училище за известно време, за да посещавам друго, актьорско училище, той ми каза: „Внимавай да не се изгубиш в мечтата си!“ Но не ме спря. Години по-късно се смя на тези си думите, а на мен ми беше приятно да го гледам как се смее. Не го направих, за да се докажа пред него. Просто се доверих на вътрешното си чувство, че това е моят път. Или на рамото ми беше кацнал един малък ангел, който ме водеше и аз безусловно го следвах.“

Първите роли са в телевизията, после идват второстепенните в киното. Минават години. Дали пък ангелът нещо не се е бил объркал?

„Отначало приемах всякакви роли, но взе да ми омръзва. Тъкмо си казах, че малко трябва да си почина, да се огледам и да намеря онази роля, която е само за мен, когато дойде предложението на Серджо Леоне „За шепа долари“ (1964 г.) и после продълженията „За няколко долара повече“ (1965 г.) и „Добрият, лошият и злият“ (1966 г.)  Серджо Леоне ме катапултира в съвсем нова, различна посока. През 70-те пък работих с Дон Сийгъл – „Бягстство от Алкатраз“, „Мръсният Хари“ и това също беше огромна школа. Сийгъл беше режисьор, който като вземеше едно решение, държеше на него до последно. Други режисьори, например, ако са предвидили, че слънцето грее от определена посока, а на снимки, че окаже, че е малко встрани, изпадат в дълбок размисъл, променят целия кадър. Сийгъл не беше такъв, снимаше, както е решил, отнасяше се съвсем свободно към неочакваните външни промени. От Сийгъл се научих на свобода в работата, защото другото би означавало състояние на постоянно колебание. От Серджо Леоне пък разбрах какво е добра подготовка. Като измислеше как да заснеме нещо, той отиваше три месеца преди това на терен, разглеждаше, описваше и три месеца по-късно снимаше така, както го беше предвидил. Нищо не го отклоняваше от плана. При него целият снимачен период се крепеше на предварителната организация.“

Уроците на Леоне и Сийгъл за това как се прави уестърн Клинт Исттуд използва години по-късно, през 1992 г., когато снима като режисьор „Непростимо“. Според критиката от това време той издига жанра на ново ниво. Филмът има четири награди „Оскар“, сред които за най-добър филм и най-добър режисьор.

Почти 30 години преди това Устууд решава да си пробва силите и в режисурата, но без да остави актьорството. За целта през 60-те години създава собствена продуцентска фирма.

„При първия си режисьорски филм „Пусни Мисти за мен“ (1971) се пуснах по интуицията. В мен се задейства някаква неаналитична частица и тя беше водещата. Оставих се на чувствата си, докато накрая изцяло им се доверих. В този филм женската роля беше водещата, а моята – мъжката – беше антигероична. В „Юнивърсъл“ ме попитаха кой щял да ме гледа като антигерой. Казах им, че не знам. Това, което искам, е да пробвам нещо, което досега не съм правил. От време на време човек трябва да рискува. Филмът беше малък, така че можеше да понесе този риск. Но и след това съм чувал: „Не прави това. Не е твоето.“ Когато ми кажат „Това не си ти?“, питам: „А какво съм? Цял живот ли трябва да ходя с пистолет в ръка като каубой? Какво съм аз – това, което досега съм направил, или това, което тепърва смятам да правя? Бих искал да вървя напред и да пробвам нови неща. Затова съветът ми към хората, които тепърва започват, е: не слушайте никого, вървете по пътя, който смятате, че е вашият. Осъществявайте плановете до момента, в който решите, че вече нямате нови идеи и нови планове, без да обръщате внимание на това какво другите говорят за вас. Във филма „Бронко Били“ (1980г.) героят ми има реплика: „Аз съм този, който искам да бъда“. Мисля, че това е мантрата на актьора въобще.“

Клинт е известен и с други свои странности. Например при началото на снимки режисьорите викът „Екшън!“, а Истууд казва просто: „Окей“. А за края: „Свърши тая гадост, да си ходим.“

„С годините разбрах, че режисьорският ми подход може да се нарече импресионистичен. Виждам нещо и казвам да го снимат. Оставям актьорите да развият сцената. От актьорския си опит съм разбрал, че това е добре дошло за изпълнителите и те знаят как да го използват. Не мога да анализирам, като извадя само главата си от ситуацията, в която в момента целият съм влязъл. Снимането ми може да се сравни с правенето на джаз – от една страна музикантът е добре подготвен до последния детайл, от друга – веднага реагира, когато се появи ново предизвикателство, обиграва го и го включва във вече познатото. Ако трябва да заснема една сцена втори път, правя я с различно осветление, друго разположение на камерата, а понякога дори променям драматургията й. При масови сцени имам един генерал план: едната група влиза оттук, другата – оттам, ние с камерата се движим по предварително скициран път… но на практика нещата се получават от само себе си, сцената се развива сама. Когато се съберат много хора на едно място, движенията получават собствена логика и ние с оператора просто я следваме. Операторската група знае: който види нещо хубаво, веднага да го снима. При масови сцени винаги можем да се концентрираме върху детайла и в това отношение съм бил готов непрекъснато да пробвам различни техники. При „Писма от Иво Джима“ (2008 г.) например сложихме малки дигитални камери в едни сандъчета, които носят някои от статистите, но те не знаеха, за да не се държат изкуствено. Тези дигитални записи дадоха други гледни точки, неочаквани ракурси, движение, нови детайли. Не съм привърженик на това във всеки кадър да се вижда абсолютно всичко, например очите на главния герой. За мен филмът е скучен, когато зрителят вижда всичко.“

С „Мостовете на Медисън“ (1995 г.) Клинт Истууд сякаш внезапно сменя амплоато и начина си на разказ: режисира и играе любовна история, предизвикала реки от сълзи по целия свят, където е показан филмът. Много критици пишат, че всъщност това е героят, с когото Истууд може най-силно да се идентифицира. Според него самия обаче по-чувствителният, по-ранимият, който му е и по-близък, е Франки Дън от „Момиче за милиони“ (2004 г.). Дън обича до полуда дъщеря си, а когато човек обича по този начин, е възможно да бъде ударен много по-силно. Филмът носи втори „Оскар“ за най-добър режисьор на Клинт Исттуд.