Директно от Кан: „R.M.N.” на Кристиан Мунжиу

Отидох на премиерата на „R.M.N.“ на Кристиан Мунжиу с изключително високи очаквания. Малко е да се каже, че неговият филм „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ се превърна във фестивален фурор, който му донесе Златната палма в Кан през 2007 – този филм не само обърна вниманието на света към румънския режисьор, но и постави началото на румънската нова вълна. От 2007 насам Букурещ се заяви като топос на един особен вид майсторски направено, политически ангажирано и болезнено съвременно кино, веднага разпознавемо с безпощадния си социален реализъм. Струпването на брилянтни режисьори, оператори, актьори и продуценти от едно и също поколение в един град е рядък феномен. Румънската нова вълна е сравнима в своята монолитност и общ език с френската нова вълна и италианския реализъм от миналия век. Предвид моите лични пристрастия и натрупаните срещи с киното на нашата северна съседка, „R.M.N.“ беше един от двата филма на състезателната програма в Кан тази година, който задължително исках да видя. И не останах разочарован, напротив – за пореден път се убедих както в живия талант на Мунжиу и неговия оператор Тудор Рандеру, така и в насъщната нужда от среда, общ дух и творческо съмишленичество, които са създавали великото европейско кино на 20-ти век. Във фрагментирания свят на изкуствата днес липсва както задруга между артистите в гилдиите, така и осмоза между различните изкуства, които са жизненоважни за разцвета на нови форми и движения. Румънското кино обаче се справя за пример. 

Действието на филма се развива в малко, трансилванско село – клаустрофобично, въпреки географската си отвореност към смайващи планински ландшафти. Едно село в парадоксалната двойна захапка на своята физическа и морална изолация от една страна и процесите на европейска интеграция и глобализация от друга. Парадокс, който е в ядрото на сюжетния конфликт. Главните герои са няколко местни жители и двама чужденци – две съдружнички в управлението на местния хлебозавод, любовникът на едната от тях и неговата съпруга, тяхното дете, свещеникът, който е и баща на любовника, и двамата легални гастербайтери, дошли от Шри Ланка, за да работят в производството на дневния хляб. Първите 20 минути на филма са трудни в щриховането на междуличностните взаимоотношения и техните психологически валентности. Въпреки централните етнически въпроси на повествованието, всички протагонисти са нюансирани и многопластови, което усложнява, но по един смислен и интересен начин, ингригите в този социален микроорагнизъм. 

Личната любовна драма на главната героиня Сила (изиграна прецизно и обрано от Юдит Стате) и мъжа, тревожно и проблематично влюбен в нея Матиас (безупречен Марин Григоре) се разиграва на фона на грандиозен по сила, интензивност и насилие социален трус. Въпреки мултиетническия си състав, предполагащ толерантност и взаимопомощ, трансилванското село сякаш е застинало във времето в някаква инатлива, консервативна карантина, която го е изрязала от картата на Европа и го е превърнала в стегнато гнездо на всевъзможни агресии и ненависти. Тъй като никой от местните не желае да работи в хлебозавода на толкова ниска заплата, Сила и нейният шеф са принудени да посрещнат на помощ две млади момчета от Шри Ланка. Тази покана отключва демоните на местните жители, които изправят своя антагонизъм срещу пришълците – чужди тела, които са привидяни като абсолютния враг, събиращ в себе си ужаса от промяна, отваряне към света и възприемане на другостта. Съпротивата започва с референдум, който бързо преминава в действие на омразата и насилието. Сила, която единствена със своя шеф, има личен контакт с чужденците, се оказва сама срещу всички в един мрачен, злокобен сценарий, в който всички европейци сме замесени от 2015-та година насам. Въздигането на крайното дясно, пропагандата на ксенофобията, евроскептицизма, отчаянието на забравените от модерността на наднационалната кооперация, законодателството на човешките права, осмяно и обругано от много като западноевропейски каприз и ексцентричност, религиозните страхове – всичките тези социални и политически казуси от последните 10 години се овеществяват в тази мистична и сложна Трансилвания на Кристиан Мунжиу. Разкошен сюжет, хладнокръвна и стоически детайлирана игра на актьорите, остър и безкомпромисен сценарий – на ниво текст и история „R.M.N.“ е завладяващ, покъртителен и невероятно уместен в трагичното лято на 2022.

Камерата на Тудор Пандеру е спокойна и търпелива към всеки орнамент на реалността. Палитрата от сиво-сини тонове е подтискащо правдива. Монтажистът на филма Мирча Олтеану описа работата си като плуване с една ръка или един крак, поради сложността на кадрите. На пресконференцията Мунжиу сподели, че идеята се е родила миналия юли месец – по-малко от година е смайващо кратък период за един филм да достигне от чернова на сценарий до екрана на зала Люмиер в Кан. Кратък период, но велик резултат. От първия до последния момент в кино салона имах усещането, че гледам нещо интересно, важно и нужно на всички ни – филм, който, макар разбирайки дълбокия потрес и болка на своето село, се бори да напуснем миналото, което сякаш се завръща към нас с невиждана сила. Минало на непреодолими граници, разстояния, страх от Другия, затваряне и отричане, нагон към смъртта и унищожението, религиозни и националистични фанатизми. В света на РМН няма щастливи хора, няма надежда, няма и утеха, освен проблясъците на кратки и безизходни илюзии. Въпреки това смятам, че този румънски шедьовър е направен с цялата вяра за възможно спасение – път, който се надявам, че ни предстои да извървим.

PS: R.M.N. е абревиатура за ядрено-магнитен резонанс, ще разберете защо.