Директно от Кан: „Триъгълникът на тъгата“ на Рубен Йостлунд със Златна палма

Когато през 2017 пристигнах за първи път на фестивала в Кан, изобщо не знаех къде се намирам. По една случайност, месеци преди това, бях гледал Force Majeure (2014) – филм, който ме потресе и чрез който открих шведския режисьор Рубен Йостлунд. Когато видях състезателната програма на фестивала, уж на шега, уж убеден в преценката си, веднага казах, че неговият филм „Квадратът“ ще вземе Златна палма. Така и стана. Половин година по-късно се запознах с Йостлунд след берлинската му премиера в Делфи филм паласт и той се разсмя на моя анекдот от Кан. Тази година режисьорът представя своя шести пълнометражен филм „Триъгълникът на тъгата“. Излизаме от физиката и влизаме в геометрията. 

Въпрос на майсторство е да се напише критика на филм, без да се разкрие, дори частично, сюжетната линия. Ще се опитам, защото, според мен, условието да се насладите на този филм, да се въодушевите и/или да го намразите, е отсъствието на предварителна информация. Аз никога не чета синопсиси, нито гледам трейлъри преди да гледам филм – в този случай това се оказа златна практика. Та, моля ви, не гледайте трейлъра! Филмът функционира като побой от непознат без никакъв мотив – приятен побой, от който бихте могли да се защитите, ако сте подготвени, но ще пропуснете едно от изживяванията на тази филмова година. 

„Квадратът“ заложи на изключителна визия, панорамен размах и експанзивна интрига. Социалният коментар на сюжета и героите му беше оценен в Кан именно поради мощността на посланията, изтеглени в зоните на крайности и преувеличения. След като го гледах за първи път в Берлин, съжалих за фриволния си коментар, коронован със Златна палма – филмът ми хареса като забавление, но гръмката му претенциозност и натрапчивата преднамереност на всеки инсцениран жест ме отблъсна. Обикновено не харесвам, когато мога ясно да проследя намеренията на режисьора и да разбера безпрепятствено решенията, с които ги постига. Ако „Force Majeure“ беше психологически филм, който изследва взаимоотношенията между половете и колапса на класическата мъжественост във всички нейни клишета, то „Квадратът“ беше лишен от всякаква психология, а героите му бяха редуцирани до символни носители на обществени феномени. 

Този кратък обзор служи, за да кажа, че заявената експанзия - от лично към социално, от коментара на ниво човек изригва в коментар на ниво съвременно общество е тенденция, която намира в „Триъгълника на тъгата“ своят интензивен зенит – абсолютно всичко в този филм, от най-малкия сценичен детайл до финалното внушение, е една безпардонна експлозия, някакъв фурор от декори, пейзажи, костюми, персонажи, сюжетни перипетии, философски манифести. Драматургичната крива е някаква побесняла линия, която не спира своята конвулсия до последния удар на последната секунда. Като своя мотивация, на пресконференцията, Йостлунда каза, че е искал да създаде „влакче на ужасите“ за възрастни – което аз разбрах като хиперболизираното струпване на всякакви невъобразими абсурди, кризи, сривове и катастрофи, които калейдоскопично да сглобят пъзела на един масов до налудничавост, съвременен проблем - болест на западните, и по асоциация, и зараза, на глобалните общества – обсесията с физическата красота, която превърната в разменна валута от социалните мрежи, риалити форматите и всички други платформи за мигновена и безсмислена слава дефинира социалния статус на човек. Ако не си красив и известен – ти си никой, тази мантра се е превърнала в зловещ тик на поколението, което сега навлиза в младостта, а последиците за културната и социална тъкан на обществата ни са потресаващи.

Намеренията на Йостлунд да обърне погледа си в тази посока, да извади най-агресивната лупа на въображението си и да постави под нея насекомите на общите ни мании за величие, слава, пари, лайкове, безплатни обяди, милиарди фолуъри, ексцесивен материален лукс и разхищение, са благородни. Има проблем, има диагноза, лечението все още не е открито, но киното се превръща в лаборатория за експерименти за възможността за спряване, която започва със саморефлексията. 

Съпругата на Йостлунд е моден фотограф и влиянието й върху визията му е осезателно. Често филмът прилича на разтеглена до пълнометражност кино-реклама на повърхностна и цинична модна марка, като Louis Vuitton, например. Филмът е визуално пищен и разточителен, съзнателно ексцентричен. Освен това самодоволството на Йостлунд в нанесените върху зрителя шамари, ритници и юмруци намеква за един особен вид садизъм, който на мен донякъде ми харесва. В началото казах, че не желая да издавам нищо от сюжета, което лишава критиката ми от прецизност, но на вас ви дава дава шанс за шок, който си заслужава. Мога да кажа, че се насладих на филма като образ, като вулгарност, като сатира, която се саморазкъсва. Критиката ми е най-вече насочена към драматургичната структура, която изгубва своя ритъм в аритмия – зле построената арка на сюжета е по-скоро от безсилие или някаква необяснима и странна липса на усет в монтажа, отколкото акт на творческа воля. 

Гледайте го задължително, а после ще си говорим. Критиката в Кан беше доста хладна, може би разочарована от щетите на филма, нанесени от известния синдром „Златна палма“.