Кои сме ние 30 години по-късно

„Голата истина за група Жигули“ – новият филмов хит на Виктор Божинов.

Този филм тръгна с надеждата да измие срама от челото на българското кино и да върне славата на качествените наши филми, които помним от близкото ни минало. Всички побързаха да го сравнят с "Оркестър без име“ заради жанра – музикално-комедийна драма с любими и разпознаваеми актьори от екрана и сцената.

Да, ама не, както се казва в един друг филм. Жигулито изпреварва джипа на Оркестъра!

Бунт, несъгласие и съпротива бликат от текстовете на Ивайло Вълчев, по които Петър Дундаков и Георги Георгиев написват музиката и правят албума на рок-бандата "Жигули“. Парчетата са адски заразителни, запомнящи се и изповядващи веруюто на едно поколение, на което му викат "изгубено“. Но ето, не сме изгубени, намерени сме, представени сме, имаме си говорител, даже цяла банда. Като представител на това поколение се подписвам под всяка дума от парчетата. Е, не се оплаквам от съдбата си, седя зад всеки избор, направен от мен, но и мен ме тресе болката по изгубените мечти и забравената любов, каквото е посланието на музиката тук. 

Историята на филма е забавна, но и поучителна, а въздействието е предопределено – смях през сълзи. Най-добрата формула! Няма евтини скечове и смешки. Има ирония и надсмиване над самите себе си. 

Една разпаднала се преди 30 години рок-банда получава неочаквана покана за участие от страна на богаташ (адекватен Август Попов), който е заклет техен фен и иска да ги събере отново по случай рождения си ден. Да, обаче, всеки от музкантите е потънал в бита си и в сложните си семейни и екзистенциални проблеми. Залогът обаче е много голям – той е не само крупна сума пари, но и нова мотивация, животоспасяваща инжекция вяра в себе си. За всеки от бандата това е начин да покаже, че мечтите им не са умрели, че са още живи, че още вълнуват другите, че още обичат. В допълнение спечелената сума би могла да обезпечи образованието на дъщерята на фронтмена (чаровна Климентина Фърцова) на бандата (страхотен Михаил Билалов), а тя е изключително талантлива цигуларка, която е обречена да свири на улицата. 

И така – сюжетът изправя миналото срещу бъдещето. А финалът, който разбира се е хепиенд, ни дава онзи урок, който толкова ни е нужен. 

Едно от най-хубавите попадения в сюжета на филма е сцената с намирането на изгубеното дуенде, което бандата намира най-недадейно в ... циганското гето. Там те отиват да си припомянт какво е свирене с хъс и правят едно велико изпълнение заедно с местната банда. Едва ли друг сценарист (голямо браво на Нели Димитрова и Ваня Николова) е успял да покаже възможната среща между рока и поп-фолка по толкова безкомпромисен и убедителен начин!

Въобще тук лошите стават добри, грозните - красиви, глупавите - умни. В този смисъл филмът е малко по-нереалистичен от самия живот, но пък е толкова вдъхновяващ. 

Големите бонуси – страхотни актьори, запомнящи се парчета, както и хумор, от който не ти нагарча.

Върви с бира/уиски или шампанско и не се препоръчва за хора, които са буря в чаша вода.   

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт