The Queen’s Gambit: красотата, от която се нуждаехме

“...в шахмата, когато махнете ръка от фигурата след хода си, виждате пропуск и се паникьосвате, защото все още не знаете големината на бедствието, което сте си навлекли. ”, казва носителят на Нобелова награда за литература Казуо Ишигуро. А ние не спорим с него, защото знаем, че както твърдеше и Уди Алън някъде, най-трудното не е вземането на самото решение, а живота с последствията от него.

The Queen’s Gambit е сериал, който мигновено се превърна в едно от най-гледаните заглавия на Netflix. И има защо.

Колкото и да се опитваме да не съдим за книгата по корицата и за човека по външния вид, знаем, че те имат значение. Свикнали сме да попиваме света с очите си. Всичко, видяно сега, след едно мигване на клепачите се превръща в спомен, който никога никой не би могъл да ни отнеме. През 2020 г. се наложи да си спомняме с все сила всички места, на които сме били щастливи. Когато заедно страдахме за Италия, се връщахме там - в Рим, в Неапол, в Сицилия, в Бергамо… такива, каквито сме ги виждали и помним. Или такива, каквито си ги представяме. Красиви, вълнуващи, изящни. Пиршество за зрението.

Една от причините The Queen’s Gambit да е така обичан от публиката, е именно красотата. В края на тази тежка година сякаш отчаяно се нуждаехме от малко повече красота, която да погали очите ни и да ни накара да мечтаем. Събрана е в седемте епизода, в които Скот Франк и Алан Скот претворяват на екран едноименния роман на Уолтър Тевис. Книга, която преди години силно впечатлява и непрежалимия Хийт Леджър. Работи по своя режисьорска версия на романа, но никога не успява да сбъдне тази си мечта, защото умира преждевременно. Няма как да знаем каква би била неговата “Кралица”, но продукцията на Netflix е забележителна в невидимата си прецизност. Зад шахматните мачове стои големият мастър Гари Каспаров, който консултира ходовете по шахматната дъска, а част от изиграните турнири и ситуации са възстановка на реални исторически шахматни дуели. 

Красотата на сериала е в елегантността, в декора, в прическите, в кадансите, в музиката, във виртуозните сцени с дълбоко умуване над шахматните дъски, в многозначителните погледи, говорещи повече от всички думи на света, в безспорния талант на оператора Стивън Мейзлър, който превръща и най-малкия и делничен детайл в приказен причудлив елемент, носещ усещането, че се намираме в “Алиса в страната на чудесата”.

А всъщност… може би The Queen’s Gambit не е толкова далеч от приказката на Луис Карол? Причудливо безстрашно момиченце, съмнителни стъклени шишенца с цветни таблетки, които изстрелват ума в други измерения и най-вече… опасна игра на шах. 

Алиса на Скот Франк и Алан Скот е изиграна от Аня Тейлър Джой - актриса, за която със сигурност предстои да се говори. Влизането й в образа на гениалната и хладнокръвна шахматистка Елизабет Хармън заслужава бурни аплодисменти и смирено сваляне на шапка. Все по-рядко изпитваме натрапчивото удоволствие от актьорска игра само с лице. Очите и скулите на Аня заслужават отделна статия и анализ. Когато актьорът съумее да накара зрителя отлично да види, разбере и почувства емоцията на персонажа само чрез едва доловимо трепване на скулата, то тогава става дума за висш пилотаж в актьорското майсторство.

Подозирам, че една от причините образът да е така прецизно изграден се корени в това, че Аня се впечатлява от героинята още когато прочита книгата. Дори преди да се докосне до сценария на сериала казва “Да” за ролята и по време на заснемането на последната сцена плаче при всяко спиране на камерата.

Защото триумфът на Хармън се е превърнал в неин собствен.

Очарованието в образа на Елизабет долавяме и от това, че момичешкото й сърце, подобно на кутия за бижута, прилежно съхранява емоциите, объркванията и страховете на една тийнейджърка и не им позволява да се разпиляват, да падат по пода, да се губят под килима.

Къде се раждат мечтите

Малката Бет среща смъртта твърде рано, опознава тъмните кътчета на приюта, пада в трапа на зависимостите, сблъсква се с първите си менструалните болки по време на турнир, долавя любовен трепет в очите на непознат, изправя се на ръба на алкохолната пропаст, дава за кратко власт на саморазрухата, но и за секунда не спира да запазва хладнокръвие и не се отклонява от най-голямата си мечта. 

Мечта, родена в мазето на дома за сираци.

В тъмното и мрачно подземие чистачът Мистър Шейбъл открива гения в едно невръстно осиротяло хлапе и така поражда в сърцето му съкровената мечта един ден да се превърне в най-добрата шахматистка в цял свят. Двамата се срещат над шахматната маса и до края на дните си живеят с мисълта за другия. 

Мистър Шейбъл (Бил Кемп) е събирателен образ на всички невидими герои в нашите животи. Той е олицетворение на онези, които не говорят много, срещаме за кратко, но, макар и да не знаем, живеят с радостта от успехите ни и се оповават на молитвите да сме добре. Онези, които ако помолим за 5 долара за участие в световен турнир, макар и да нямат, ще ни дадат 10. В живота на Бет той е родителят, който тя така и никога не успява да намери нито в биологичните си майка и баща, нито в осиновителите си. Ако за мнозина от нас важи изречението “Мама и татко дали ще се гордеят”, за малката Бет и в най-мрачните мигове то звучи  така: “Мистър Шейбъл дали ще се гордее”.

И идва един ден, в който всичко става ясно, макар и след смъртта на невидимия герой. Да, Мистър Шейбъл се е гордял. Мама и татко са били горди. Въпреки всичко, въпреки малките падения и стъпки встрани, които Елизабет Хармън обаче успява да изживее на затворени врати. А след това майсторски се събира.

Per aspera ad astra

Да няма кой да те вдигне, когато паднеш, е много страшно. Може би най-страшното. Тогава ти остава едно. Да се хванеш за яката и да се издърпаш. През цялото време това се случва с гениалната шахматистка. Славата и алкохолът се срещат в крехкото тяло на едно младо момиче, което от дете живее с жажда за победа и жажда за успокоителни. Малките хапчета са тънката зелена нишка на всички епизоди. Дори приятно кичозният апартамент, в който Бет живее с осиновителката си, разполага с огромни зелени стени, напомнящи фалшивата радост на бутилката с цветни таблетки. Отвън изглежда причудливо, радостно и пълно с живот, но отвътре е мрачно, страшно, самотно и потискащо - каквато е и приемната майка на Бет. Госпожа Алма Уитли (Мариел Хелър) има вид на щастлива и весела жена с приятна външност, свеж грим и ведро настроение, което обаче никак не се дължи на безкрайната радост в живота. Резултат е от количества успокоителни, погълнати с коктейли. 

Няколко часа за силата и красотата

Въпреки смъртта, самотата, пороците и саморазрухата, които са тема на The Queen’s Gambit, сериалът зарежда с надежда, усещане за сила, спокойствие и красота. 

Надежда, че в крайна сметка след всички кошмарни вътрешни битки, винаги можем да се надяваме на заслужения happy ending.

Усещане за прекрасната и мощна сила, с която дори и не подозираме, че разполагаме.

Спокойствието… спокойствието идва, когато разберем, че не можем да контролираме смъртта и обратите, които настъпват след нея. Спокойствие, което идва с истината, че можем да контролираме само и единствено себе си, мечтите си, личните битки, личните решения, личните  ходове. И много прецизно трябва да мислим, преди да преместим фигурката по шахматната дъска, защото в този миг все още не знаем каква е големината на бедствието, което може би сме си навлекли. 

И накрая красотата… The Queen’s Gambit е сериал за красотата на мечтите и неуморното им преследване, за красотата на упорството, за красотата на приятелството, за красотата на най-съкровеното желание, което накрая побеждава всички зависимости, за красотата на победата. 

The Queen’s Gambit е красотата на това да обичаш себе си, въпреки всичко, да вярваш в себе си, да обичаш с цялото сърце мечтата си и да се готвиш за деня, в който тя ще се сбъдне.  

Разбира се, The Queen’s Gambit е и сериал за любовта, която тихичко ни преследва през годините, наднича зад ъглите и накрая се появява, когато моментът е правилен.

The Queen’s Gambit събира цялата красота, от която имахме нужда в края на тази тежка година.