Художничката и крадецът на картините й

Едно по-различно приятелство, разказано и в документален филм.

Още преди Барбора Кишилкова да срещне мъжа, който откраднал произведенията й, знаела, че иска да го нарисува.Чешката художничка обаче никога не предполагала, че двамата ще създадат едно красиво, интимно и значимо приятелство.

Животът понякога изглежда мрачен, неприятен, объркващ и страшен. На всички ни се случва да загубим посоката, вярата, дори и надеждата. Може би е хубаво да държим бележка на хладилника си, на която да пише “Животът е прекрасен”, защото точно когато най-малко очакваме, Вселената ни изпраща хора, които почукват на вратата ни и внезапно пътят става видим, всичко светва и сякаш целият мрак се променя, посивява, избелява, за да се изчисти като платно, върху което да се откроят ярки цветове. В последно време позитивните новини ни липсват. Много малко истории са по-топли и трогателни от тази за връзката между полската художничка Барбора Кишилкова с крадеца на картините й Карл-Бертил Нордланд. Странното и нетрадиционно приятелство между двамата в момента е разказано в документалния филм The Painter and the Thief на режисьора Бенджамин Рий и е част от Hot Docs virtual film festival.

“Дори и в най-смелите си фантазии човек не би предположил как ще се развие тази наша история”, казва Кишилкова по повод познанството й с Карл.

Как художничката среща крадеца?

Кишилкова е позната със своите фотореалистични картини, които макар и мрачно, доста реалистично изобразяват реални предмети и хора.

През април 2015 година две от нейните творби Chloe & Emma и Swan Song са откраднати от галерия в Осло. Двамата извършители на престъплението са заснети от охранителните камери. Когато художничката научава за деянието, веднага се впечатлява дълбоко от прецизния начин, по който крадците много внимателно са извадили огромните платна от рамките им, действали са с финес и са оставили всичко след себе си в прилежно състояние. Почти мигновено тя започва да си представя как би възпроизвела акта на престъплението чрез своето изкуство…

“Чувствах се задължена да направя нещо с това дело, и то не само като човека Барбора, а като художника Барбора. Всъщност това бе само началото на една изцяло нова глава в живота ми, която не знаех докъде ще ме доведе…” Новата глава я отвежда до съдебната зала, където Карл-Бертил Нордланд, един от крадците, се явява за своето първо изслушване.

“Първата ми идея беше… да пресъздам самата сцена на кражбата и да сътворя картина от това, но когато влязох в стаята изцяло изгубих абсолютно всичките си идеи. Просто погледнах лицето на този мъж, който за мен бе чисто и семпло човешко създание, което минава през своята болка и се бори с чувството на срам. Мигновено бях страшно впечатлена от него, без дори да знам защо. Просто това почувствах.” 

Барбора започва опознаването на крадеца, стартирайки с въпроси, свързани с кражбата. Разпитва го за причините и мотивите. На въпроса защо картините са били откраднати той отговаря “Защото бяха много хубави”. “В този миг бях изцяло обезоръжена. Сякаш отворих дланите си и пуснах всички оръжия, които държах в ръцете си. Беше така директен, искрен и внезапен отговор.” След този кратък разговор, художничката вече не проявява интерес към възпроизвеждането на сцената на престъплението. Копнее само и единствено да направи портрет на този мъж. Пита го дали би се съгласил да й позира. Той се съгласява, без дори да се замисли.

На правилното място в правилното време

Бенджамин Рий нямал никаква идея в каква странна връзка се забърква, когато започва да снима филма. Просто се случва така, че се озовава на правилното място в правилното време. Норвежкият режисьор отива при Кишилкова със стремежа да направи късометражен филм, посветен на кражбите в изкуството. По това време тя е срещала Нордланд само няколко пъти. Бенджамин споделя по-късно: “Когато започнах да снимам, не знаех… къде точно може да приключи тази история. Изобщо не подозирах какви неща предстои да се случват, но просто продължавах да снимам.” Рий е там с камерата, когато художничката прави портрет на крадеца си и участва в живота им като муха на стената. Просто тихичко наблюдава как двамата бавно започват да се опознават.

Скоро Бенджамин и Барбора започват да разбират, че Карл имал много тежък живот и често се налагало да извършва престъпления, за да си набави наркотици, тъй като страдал от зависимост. По време на снимките на филма (период от 3 години) той минава през рехабилитация, но и извършва кражби, катастрофи и се озовава в болница и в затвор. През вsички тези възходи и падения художничката е плътно до него и е най-верният му приятел.  Приятелството не е нейната единствена мотивация да запази близките си контакти с този мъж. Опитва се чрез разговори с него да стигне до откраднатите си картини и да ги проследи, което също е обект на документалния филм. Рий споделя: “Смятах, че тази сюжетна линия е достатъчна предпоставка за направата на филма, макар че изобщо не говорим за документален проект, посветен на истинско престъпление. Оказа се, че това бавно и постепенно се превърна във филм, посветен на едно необичайно приятелство и изследващ сложността на тези двама душѝ. Филмът показва какво ние, хората, правим, за да бъдем забелязани и оценени и какво ни коства да помогнем на останалите и наистина да ги разберем.”

The Painter and the Thief непрекъснато сменя гледните точки и разказва историята от перспективата ту на единия, ту на другия. Въпреки всички обрати Рий казва, че връхната точка е най-интимният миг между Кишилкова и Нордланд, а именно моментът, в който тя маха покривалото на паното и показва готовия портрет, по който работи толкова много време.

“Той (Нордланд) беше в един от най-лошите си периоди тогава… нуждаеше се само от няколко мили думи и подкрепа или пък копнееше просто да чуе нещо, което да е позитивно”, споделя художничката. “Казах му, че нямам нищо подобно, облечено в думи, но че ако погледне зад мен, може да види какво мога да му дам в цветове.” Камерата веднага се обръща към лицето на Нордланд и първоначално той изглежда безмълвен, след което избухва в плач. “Това е от онези реакции, които, да, не плащат наема ти, но са едни от най-безценните комплименти, които един художник може да получи за творбите си.”

По-късно за този момент Карл казва, че вероятно за пръв път в живота си чувства, че някой наистина го вижда истински. 

Може би на бележката на хладилника трябва да пише “Има кой да те види истински”. Защото има. И ако този човек все още не е в живота ни, то знаем, че той е на път и вероятно носи в ръката си огромно бяло платно, на което да ни покаже всичко, от което се нуждаем. Не с думи, а с цветове.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт