Да превърнеш любовта си в кино

Истинската история зад филмовата трилогия на Ричард Линклейтър „Преди изгрев“, „Преди полунощ“ и „Преди залез“.

Всички обичаме Жули Делпи и Итън Хоук (или Джеси и Селин) от филмовата трилогия на Ричард Линклейтър. "Преди изгрев“, "Преди полунощ“ и "Преди залез“ са специални филми, защото вярвам, че всеки от нас може да ги разглежда като алтернативен финал на своя лична любовна история. От онези, които никога не се осъществяват  и остават недовършени. Онези, които понякога ни будят нощем и топлят вътрешния ни свят. Толкова много души по света си имат поне по един човек, живеещ някъде там, много далеч, с когото някога, някак са се срещнали и са пресекли пътищата си. Непланирано и неочаквано. Може би в грешен момент и на неподходящо място. Но спомените за тези пресичания остават. И никога не успяват да увехнат. Защото на фона на толкова много лица и сърца по този свят, на фона на цялата тази вечност, в която сме заклещени, някога точно там, случайно или не, двама се срещат и се закачат един за друг. Ричърд Линклейтър има такава история. Съдбата никога не начертава продължение на единствената споделена нощ и това, което може да направи влюбеният режисьор, е да пренапише финала.

Ако първият филм е "какво би могло да бъде“, то вторият е "какво трябваше да е“, а третият е "какво е всъщност“. Все плашещи въпроси, които милиони по света си задават всяка нощ преди да заспят. Сладката топлота, която се разлива в душите ни, докато гледаме отново и отново трилогията, идва от горещото ни желание за щастлив край и именно това ни кара да се връщаме към филмите на Линклейтър. Тайният копнеж за щастлив край. Идеята, че някога, накрая, при залеза или след него, всичко ще бъде наред и ще се подреди така, както сме си го мечтали толкова дълго... 

През 1989 г. години Ричард пътува към Филаделфия, за да се отбие при сестра си. Тъкмо е приключил снимки на филм и планира да остане само една вечер, преди да продължи пътя си към Ню Йорк. В магазин за играчки обаче среща Ейми…Ейми,  с която прекарва единствената си нощ във Филаделфия. Разхождат се по вечерните улици, създавайки своя собствена малка вселена. Двама непознати се наслаждават на компанията си, флиртуват един с друг и се смеят, правят забранени неща и много говорят за изкуство, наука, кино. Линклейтър по-късно споделя в интервю, че с Ейми се целуват в онази нощ, но останалото не разказва… В малкия техен миг от вечността младият мъж поглежда младата жена и провеждат следния разговор:

Ричард: Някой ден ще направя филм за това, да знаеш.
Ейми: За кое това?
Ричард: За това, което се случва тази нощ. Ще пресъздам чувството, което изпитвам в момента, във филм.

Двамата разменят телефонните си номера и правят опити да поддържат връзка. Говорят си няколко пъти, но разстоянието им пречи. На различни континенти са и осъзнават, че вероятността тази любов да се съхрани и отгледа, е много малка. Затова просто се отдават изцяло на онази споделена нощ във Филаделфия и пазят спомена за нея старателно и прилежно в сърцата си. След време Ричард намира друга жена, която се задържа в живота му и постепенно с Ейми спират да се чуват. 

Когато създава филмите, той не спира да си представя как Ейми ще се появи изненадващо на някоя от прожекциите. Извиква я в съзнанието си и тайничко очаква да я види в публиката. Прожекция след прожекция нетърпеливо се оглежда за нея, но тя никога не влиза през вратата. У него дълги години наред остава поне надеждата, че все пак тя е видяла историята им на голям екран и макар и на другия край на света, това е провокирало усмивка на лицето й. Същата усмивка, която го пленява по нощните улици на Филаделфия. За нещастие понякога изразът "твърде хубаво е, за да е истина“ е ужасяващо подходящ за конкретни ситуации в живота ни. Това, което Ричард не знае, докато трепетно се оглежда за Ейми на прожекциите, е че на 9 май през 1994 г., малко преди да навърши 25 години, тя загива в инцидент с мотор. Режисьорът научава за злощастното събитие чак през 2010 г. , когато получава писмо от приятел на Ейми. "Бях много тъжен“, споделя пред Times. Итън Хоук също е съсипан от новината.

Линклейтър никога няма да успее да прегърне и целуне отново момичето от магазина във Филаделфия. Няма да види бръчиците по лицето й или да узнае посивява ли косата й. Повече няма да се смеят заедно, нито да си поговорят за кино и изкуство. Няма да си откраднат целувка в нощта и няма да чуят гласовете си и смеховете си.

Ейми не успява да види историята си на голям екран и никога не разбира, че е вдъхновила три от най-обичаните романтични филми. Никога не се усмихва при мисълта, че Ричард наистина е направил филм за "това“, което се е случило онази нощ.  Никога не се появява в залата на прожекция.

Съдбата разделя двама души, които не успяват да отгледат и задържат "това“. Но Ричард Линклейтър се грижи прилежно за неконтролируемото чувство, родило се спонтанно и неочаквано между нощните светлини на Филаделфия. Е, не успява да промени съдбата. Но прави нещо по-вдъхновяващо. Превръща своята Ейми в кино.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт