Ракът, моят приятел! Как да живея с него?

Илко Ганев

Това не е поредният самоучител, който ни помага да преодолеем по-лесно болестта. Става дума за спектакъл -  оптимистичен театрален разказ за битката с диагнозата рак на гърдата.

Наричат го "бичът на XXI век“ – най-често заради внушителните размери и огромното влияние, което оказва върху човечеството. Заради приликата с краката на рак Елий Гален, Хипократ и Аристотел му измислят това животинско име. Ракът отдавна е обект на съвременната драматургия, съвсем очаквано е и документалният театър да посяга към него, за да го използва за свое художествено ядро. През 2016 г. имах възможността да присъствам на премиерата на уникален мюзикъл (A Pacifist’s Guide to the War on Cancer) в Националния театър в Лондон, който интерпретираше по невероятно саркастичен начин темата за рака, представяйки го като групов образ от актьори, облечени в обемни, различни по форма и многоцветни ярки костюми – нещо като раковите клетки, които с жизнерадостни песни и танци нападат протагониста в спектакъла, а той се бори, също с песен на уста и с танцова стъпка. И за финал, разбира се, доброто побеждава!

Да поставиш подобна тема на сцената, пред публиката и то така оголено, откровено и решително, дори неочаквано, може да се окаже рисковано, но заедно с това и красиво и смислено.

Василена Радева е режисьор, който не се страхува да посочи с пръст раните на обществото и да ги превърне в театър. Прави го системно и последователно. С остра, неоспорима категоричност, обръща внимание на болката, но успява да я преобразува в нежност на сцената. Малко след появата на пърформанса за домашното насилие "Синята брада – брак без приказка“ в Театралната работилница Сфумато, своя премиера имаше и последният ѝ спектакъл "Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“. Постановката е по мотиви от книгата на Петя Накова "Годината на осемте химии“ и разказва историите на няколко жени в битката им срещу рака на гърдата.

Актрисите, които споделят по своему и съпреживяват историите от сцената, са Юлиана Сайска, Невена Калудова, Богдана Котарева и Елена Димитрова. Всяка от тях е натоварена със задачата да пресъздаде образ, който изживява различни и крайни състояния в битката си с болестта.

Страх, ужас, гняв, паника, съмнение, тревога, колебание, равнодушие, апатия, отчужденост – състояния, породени от и в името на рака, заради и въпреки него. Цялата тази смесица от чувства е добре подредена в сценичен разказ, който ни запознава с историите на няколко героини – от научаването на диагнозата, през перипетиите по време на лечението до финала. От приемането, до отегчението, през раздразнението от прекаленото внимание и вманиачаване на близките ти, които пък искат да се погрижат за теб по най-добрия начин, докато накрая просто викаш неистово в празното пространство "Имам рок!“. Така изразява и своя бунт една от героините на сцената и то не само заради любов към рок музиката, а и заради надеждата, че болестта може да се окаже не чак толкова неприемлива, дори напротив.

Екипът на спектакъла е работил на принципа на дивайсинг театъра и е успял да достигне до общ резултат, в който се открояват най-фини детайли от цялото изследване на темата. Едно от сериозните достойнства на представлението е, че движейки се по острието на тежката драма, все пак успява да произведе много внимателно и доза чувство за хумор.

Визуалната среда, която сценографът Анна Янакиева организира в сцена Backstage на Театър "Азарян“, предизвиква внушение за лабораторност, за известна стерилност - донякъде и заради използването на стъклото като материал – на сцената виждаме стъклена маса и стъклен стол, а самото пространство предлага и няколко стъклени витрини, зад които се случва и част от действието.  По време на цялото представление по сцената се търкалят портокали, използват се по предназначение, но и не само. Освен, че символизират слънцето и плодородието, в някои култури портокалите се възприемат като израз на небесната любов.

Важна съставна част от представлението играят музиката и звуковата среда на композитора Емилиян Гацов – Елби. На моменти лека и успокояваща, смекчаваща тежеста на текста, а друг път редуваща се с ритъм, който усилва драматизма на цялото, музиката на Елби допълва режисьорското решение на спектакъла, придавайки му онази поетичност, която прави темата за болестта по особен начин търпима и по човешки дълбоко емоционална.

Публиката също е привлечена като съучастник в тази театрална терапия, услужливо предоставяйки за момент свои вещи – дрехи, шалове, шапки, монети или каквото има под ръка, тя става част от играта. Общата цел на експеримента е само една – да проследим как се живее с това!

Защото дълбоко в идеята на "Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта” не е просто да поговорим за страха от смъртта, а за връщането ни към живота.