Те не искаха свобода, искаха пари

Когато започва пражката Нежна революция, режисьорът на сериала "На тъмно“ на "НВО Европа“ Иван Захариаш е на 18 години. "На 17 ноември бях на площада, но не останах. С приятели отидохме в някаква кръчма. Тогава никой от нас не вярваше, че режимът ще се срути“ – казва той при премиерното представяне на първите две серии тази година на фестивала в Карлови Вари. – "В Германия и Полша имаше движение, у нас то не беше толкова силно. Но все пак в следващите дни из въздуха се понесе, че и в Прага ще се случи нещо. Спомням си, че заедно с колеги от ФАМУ тръгнахме да обикаляме по фабриките и да убеждаваме хората да стачкуват.“

"НВО Европа“ започна излъчването на шестсерийната продукция в деня на 30-годишнината от мирната студентска демонстрация в Прага, която е смазана от отдела за борба с размириците. В онези дни през 89-а действително нещо се носи из въздуха на цяла Източна Европа, нещо, което носовете подушват, но сякаш отказват да регистрират като реалност. Надежда и неверие – това е духът на времето. "На тъмно“ улавя тъкмо този дух, без да се заиграва с историчността. 

Първият епизод е най-сложно построеният, тъй като едновременно трябва да ни запознае с героите и да ни въведе в средата, която е разположена в три различни времеви пласта. 1977-а е знакова за Чехословакия година, съставя се Манифестът за човешки права Харта 77, който носи международна слава на един от авторите му Вацлав Хавел. В сериала се споменава, че Хавел е в затвора, виждаме как Държавна сигурност преследва дисидентите. Всичко това е само маркирано, разчита се на предварителните исторически знания на зрителя. Дали 30-годишните ги притежават? Има епизод, в който главната героиня-цигуларка не печели конкурс, само защото в залата на прослушването се появява баща й, който е известен дисидент. Ако историческите факти не бяха подложени на продължителна фалшификация в последните години, епизодът би бил ясен за всички. Питам се обаче какво ли са разбрали по-младите, които в България упорито бяха заблуждавани от т.нар. соцносталгици и тяхната псевдоистина за миналото? 

Другият времеви пласт е лятото на 1989 г. Тогава хиляди граждани на ГДР отиват на екскурзия (разрешена) в Прага, Будапеща и Варшава, окупират посолствата на ГФР и искат политическо убежище. Правителството на Хелмут Кол отваря границите си за емигрантите, които с влакове влизат в Западна Германия. За тези събития героите от "На тъмно“ научават от телевизора. Очевидно в Източния блок нещо се променя. Това е и началото на сериала.

След което се преместване в есента, после зимата на 89-а и действието потича линейно. Мари и Виктор Скала са чешки имигранти в Лондон, двамата се връщат в родината си, тъй като условията вече са други. Или поне така смятат те. Но почти веднага преживяват катастрофа, Мари се събужда в болницата, а Виктор е изчезнал. Зрителят, както и Мари, не знае нищо за предисторията. В следващите епизоди до края на сериала Мари ще я разгадава. Със същото темпо, с което тя се добира до различни факти, с които сглобява за себе си историята на Виктор, зрителят се придвижва напред из действието. Каквото разбира Мари, това разбира и зрителят.

Макар "На тъмно“ да разказва за близкото минало, откъм особености на производството се смята за филм с епоха, т.е. за такъв, в който сценографите и художниците трябва да възпроизведат една изчезнала среда. Точността е впечатляваща до например картинка на стената, представляваща изрязан профил от черна и бяла хартия, характерна украса за времето, такива картинки дори у нас продаваха в Чешкия център. Дрехи, прически, интериори, в които се смесва соц-безличността на правоъгълните шкафове с буржоазните остатъци като лампи и секретери например, всичко това го има в сериала. При външните снимки виждаме най-вече сиви улици, изоставени къщи, задни входове и вътрешни дворове. Прага отдалеч със знаменитата си катедрала, в мъгла, по здрач, с неясни очертания, тайнствена, забулена, и в същото време могъща.

В мрачната атмосфера, която се създава, играта между светлината и сянката е особено важна. Режисьорът Иван Захариаш разказва, че актьорите са се движили по очертана с тебешир траектория, нито крачка встрани, нито едно излишно и непредвидено движение. Захариаш е държал да изглеждат сдържани, да няма излишни импровизации. Характеристиките на отделните образи изгражда с дребни детайли, без да задълбава в психология. Няма плътни характери, има знаци, които лесно разпознаваме. Роднините на емигриралите, останали в страната, които бързо стават жертва на системата. Това е сестрата на Мари, която, за да оцелее с биография на дъщеря на дисидент и сестра в чужбина, е принудена да стане доносник. Захариаш не я осъжда, просто показва, че който се е огънал веднъж, го прави и втори път, т.е. станеш ли веднъж част от системата, излизане няма.  

Представянето на английските тайни служби и тяхната роля в политическите събития преди и след 89-а малко прилича на теория на конспирацията и тук "На тъмно“ сякаш се опира повече на шпионските филми, отколкото на исторически проверени сведения. Но така или иначе интересът на службите към Източна Европа е факт. В устата на тяхната представителка е сложена и реплика, която не би могла да бъде от времето, това е отрезвяваща оценка, до която всички, дори и всезнаещите западни дипломати, достигнаха по-късно, но пък точно отразява ситуацията днес. "Чехите мечтаеха никога повече страната им да не тъне в лъжа“ – казва Виктор Скала. На което строгата англичанка отговаря: "Чехите споделят всеобщата мечта – джобовете им да са пълни с пари. Всичко друго е поза.“

Тези, които и преди това са правили всичко за пари, обличайки мръсните си дела в идеология, са представителите на Държавна сигурност. Това признава в края на сериала полковник Влах. Преди това сме видели редовите служители на Държавна сигурност (секретарката, архиварят) добри хора без убеждения и идеали, които са способни на приятелство, любов, дори понякога и на риск заради някого друг. Хора, които просто живеят живота си, приели обстоятелствата, не се интересуват от неясни неща като "свобода“ или "истина“. А който прояви по-голямо любопитство (Хонза), изчезва от света, като за изчезването му помагат руските служби.

Те, руските тайни служби, стоят в основата на всички злини, сполетели Чехословакия, казва Захариаш с "На тъмно“. Няколко пъти действието ни отвежда в съветска закрита зона. При първото ходене по пътя се сблъскваме с мъртво пиян съветски войник, в чиито ръце очевидно е попаднала страната след съветската инвазия през 1968 г. Ненужен за действието образ, но важен детайл за изграждането на цялостната атмосфера. "Вижте от кого зависим!“ – крещи сериалът. В тази зона виждаме разлагащ се труп. Там измъчват английски дипломат, там убиват служител на чехословашката Държавна сигурност. От тази закрита военна съветска доза изпълзяват сякаш чудовища. Освен това всички убийства в сериала (три) са извършени от руснаци, като последните с игла, впръскваща вещество, което причинява инфаркт. Познато, нали? "Западняците винаги измислят нещо умно, но ги е страх да го използват, за разлика от нас“ – признава представителят на руските тайни служби.

Тук приключваме с историята, защото финалът на "На тъмно“ кореспондира с днешното състояние на нещата в Източна Европа, а то е, че по политическите върхове все още стоят хора, поставени там от руските тайни служби, като преди това им е изкована биографията на дисиденти. Но има нещо друго, по-страшно от върха и това е широката низина. Нищо неподозиращите граждани (продавачката на вестници) приемат патетичните им слова с възторг, а информираните (Мари), тези, от които би трябвало да се очаква съпротива, мълчат, сковани в страх. Макар че навън вече не е зима, а пролет. Епизодът, в който се слагат финалните акорди, започва с цъфнали дръвчета – първият жизнерадостен знак във всичките шест серии. И това прави финалните разкрития да звучат още по-зловещо.

"На тъмно“ е обявен като шпионски трилър/драма. Шпионският трилър е по-слабата му страна, но дано увлече повече зрители и ги отведе до драмата. До онази драма за продължаващата зависимост и за останалите от ДС връзки, за които в България трудно се говори. Отначало ми се струваше, че образът на Виктор Скала е най-недоработеното звено в сериала. В края разбрах, че е нарочно, защото той е знак за онези изплъзващи се и никога неподлежащи на определение "герои“, които са с едните и с другите, които "имат експертиза“, имат и биография и винаги са точните хора на точното място.

"Та аз дори не ти знам името“ – му казва Мари, жената, която 12 години е живяла с него.

И една конска муха бръмчи в бръмбарите за подслушване… там, където е текло, пак си тече.