Романтична представа за Борхес

В една знойна августовска утрин на самия предел между 19 и 20 век, в Палермо, тогава беден квартал на Буенос Айрес, се родил Хорхе Франсиско Исидоро Луис Борхес Асеведо, един от гениите на световната литература, завещал на човечеството толкова необятни словесни лабиринти, колкото необятни са техните интерпретации. Представям си, че този философ, мистификатор, виртуоз на късата форма е роден в библиотека и още с първия си дъх е умеел да чете, как иначе би изчел толкова много страници, ослепявайки толкова рано? Не е ли показателна метафората на това да си сляп повече от половината си съзнателен живот и да си прозрял и осъзнал толкова много?

Четейки Борхес, се удивлявам колко необятно може да е въображението? Колко безбрежна e играта на фантазията? Колко надалеч се простира територията на човешкия дух? Колко относителни са понятията, с които борави нашата цивилизация? Кой би могъл да спечели шахматна партия с вселената? И може ли отговорите за безкрая да се крият в безконечна библиотека? 

Представям си го как, докато реди мисловни пъзели, пие кортадо в кафе "Тортони“ на Авенида де Майо. Чудя се имало ли е в задименото кафене на латиноамериканските интелектуалци по-блага усмивка, по-вглъбено изражение, по-деликатен човек - човек, който изследва надчовешкото, агностик, който вярва в отвъдното, привърженик на свръхестественото, който осъжда субективния идеализъм?

Колко красиво е да ваеш от думите лабиринти, да жонглираш с тях като магьосник и да ги подреждаш като педантичен професор математик? А после да намираш отговорите в астрофизиката, кабала, теологията, суфизма, да ги разбиваш на пух и прах и отново да ги изграждаш като пясъчна кула? Да създаваш многопластова амалгама изящно и скромно, докато препускаш през епохи на съществуващи и несъществуващи реалности. Главоблъсканици, мистификации, случки и герои, които присъстват толкова по-убедително, колкото по-невъзможно е тяхното съществуване; предположения, толкова нереални, колкото и предполагаемата действителност - ако кажем, че Борхес е една необятна вселена, това няма да е клише. И сами ще станем свидетели как от повторението на безпорядъка израства абсолютният ред.

Знам, че това е така, защото го преживях, преживях книгите му, стиховете му, есетата му. Преживях ги многократно, всеки път по различен начин, съзнателно и насън, с емоция, тъй голяма, каквато изпитваш към голяма любов. Познавачите на Борхес твърдят, че имам прекалено романтична представа за него. И аз действително намирам за романтична неговата фабула за света, неговите метафизични фантасмагории, пресметнати със съвършена точност. Намирам за романтично търсенето на дума, която да побере целия свят, буква, която да е безкрайно число, книга, която да няма начало и да няма край. И в последна сметка не е ли романтично, че лабиринтът от линии е именно търпелив? 

120 години от онази знойна августовска утрин на предела между 19 и 20 век се навършват днес. Но какво са 120 години на фона на вечността? Въпросите се множат в математическа прогресия, периодичното намиране на нови отговори води до изгубване на старите, а вятърът разпилява и сбира отново страниците на пясъчната книга.

Querido Jorge, благодаря ти за измислиците! Посвещавам ти един филм. Ще го нарека “Оксиморон на Вечността”. Посвещавам ти и един кинофестивал, нарича се Синелибри и тази година минава под мотото Петото измерение - метафора на безграничността на мисълта, на безкрайния космос, който представлява нашето съзнание. Във физиката петото измерение е шестоъгълник, досущ като твоята библиотека. Знам, че си го знаел. Знам, че при теб няма нищо случайно, въпреки че никой не може да предвиди капризите на случайността. Днес, навръх 120-ия ти рожден ден, излиза и най-лаконичното ти и изящно издание на български. Ето как звучат търпеливите ти линии в превод на нашия език:

ЕЛЕГИЯ ЗА ЕДИН ПАРК

Превод Анна Златкова

Оформление на книгата Кирил Златков

Изчезнал е лабиринтът. Изчезнали са

всички подредени евкалипти,

летните сенници и непрестанно

бдящото огледало, което повтаря

всяко изражение на всяко човешко лице,

всяка мимолетност. Спрелият

часовник, сплетените цветове на орловите

нокти, беседката, фриволните статуи,

другата страна на следобеда, чуруликането,

балконът и безгрижието на фонтана

са неща от миналото. От миналото?

Ако не е имало начало, нито ще има край,

ако ни чака един безкраен сбор

от бели дни и черни нощи,

вече сме миналото, което ще бъдем.

Ние сме времето, неделимата река,

Ушмал, Картаген, заличената

крепост на римлянина и изчезналият

парк, за който си спомнят тези стихове.

И впрочем, ужасно харесвам автопортрета ти!

Борхес, Автопортрет, 1975