На живо от Космоса

Миналото е единственото сигурно нещо, което имаме. Често правим опити да го разрушим и това, може би, е най-голямото престъпление от всички - защо да се намесваме там, където времето е перфектно застинало, събитията са отдавна приключили, а последствията вече са белязали вътрешната част на дланите ни? 

Защо да разубеждаваме Кърт Кобейн в последните му мигове на този свят или пък да се опитваме да спрем Марк Чапмън секунда преди фаталните изстрели, отнели ни Джон Ленън? Имаме ли право да участваме в дуела, в който загива Пушкин, и полага ли ни се да сме невидими присъствия на последните мигове на Боуи? 

Смъртта никога не идва в подходящия момент. Неизказаните думи и онова парещо, катранено усещане, че са ни отредени още съвместни мигове, че животът можеше да е по-щедър, че времето е измислица, докато някой рязко и внезапно дърпа целия плащ, покриващ земята ни, са товар, който всички ние носим. Винаги ще има нещо недовършено - фраза, докосване, незначителен разговор (или пък жизненоважен), поглед, желание за още секунда тук, на този свят, онова прословуто изречение ако имахме още малко време, което тегне над дните ни и връща миналото като бумеранг. Всеки ден, на всички живи, които помним и носим недовършеното на мъртвите си.

И ако сега можехте да поговорите с някой от миналото, какво ли щяхте да го попитате? Човек, когото обичате - без значение дали любовта ви е била достояние на целия свят или пък е трептяла между редовете на любима книга. 

Как ли щяхте да се държите? Много въпроси ли щяхте да задавате? Щяхте ли да повярвате, че изобщо е възможна подобна среща?

В първото принт издание на АртАкция решихме да направим пътешествие извън времето, познатите ни измерения и рамки. 

Отлетяхме в Космоса, за да поговорим с мъртви творци, които, сигурни сме, обичате и вие. 

Обсъдихме изкуството с Леонардо да Винчи, разбрахме за какво съжалява пътешественикът Александър Хумболт, усетихме хладните сенки на смъртта с Чарли Чаплин, споделихме самотата с Вирджиния Улф, докоснахме се до светлината, носена от Стенли Кубрик. Слушахме музика с Джанис Джоплин, Джон Ленън, Кърт Кобейн. Убедихме се, че 120 години са съвсем реална възраст и Борхес е точно на толкова. Отиват му. 

Предаваме на живо от Космоса. 

Знаете ли, там е много спокойно. 

И са се събрали чудна компания.

Очаквайте на 10 септември.